Trust Issues (тринадесета част)

 

 

Погледнах часовника си и бе време да се прибирам в хотела. Скутър сигурно беше много ядосан, дори повече от това. Но в крайна сметка нямаше да ми направи нищо. Не можеше да ми забрани да излизам, да се виждам с „приятелите” ми. Всъщност го исках, но нямаше да стане. Това значеше лек спад в печалбите му от мен, никакъв шанс да загуби дори и 500 долара. Но щеше да ми чете конскo, а в момента не ми беше до това. С бавни крачки и лека досада се върнах в хотела. През целия път си припомнях за изминалия ден, за киното, вредната храна, как отново свирих на китара и колко хубаво се почувствах, за факта, че се смеех и то не на сила, че бях щастлив, че ги нямаше папараците, Скутър и досадниците. Пред хотела нямаше никого, така че влязох без проблем. Сигурно си бяха тръгнали след като са разбрали, че ме няма. Най-вероятно Скутър е скалъпил някаква история, за да покрие бягството ми. Качих се в асансьора до последния етаж. Бяхме го резервирали целия. Щом вратите се отвориха и излязох внимателно, честно точно сега ми се искаше да се обърна и да избягам, видях Скутър, по-скоро се сблъсках с гневното му, почервеняло лице.

-Къде по дяволите беше?-попита ме разгневен.

 

 

-Здравей и на теб.-отвърнах му с лека усмивка.

-Не ми се прави на забавен, а ми кажи къде беше през целия ден. Имаш задължения, които пренебрегна.-стана още по-червен.

Не знам защо, но намерих това за смешно.

-Не се подхилквай.-изръмжа.-Как можа да направиш нещо такова? Децата те чакаха в болницата.

 

-Както и папараците.-тихо добавих.

Но Скутър не обърна внимание на думите ми и продължи да плямпа.

-Ти ги разочарова. Искаха толкова да те видят. А след това трябваше да отидем да запишеш няколко песни в студиото, после имаше интервю, както и среща с фенове. Пропиля един ден, за да се размотаваш. Това започваше да ме дразни. Доброто ми настроение се бе изпарило.

 

-Знаеш ли? Писна ми постоянно да ме командваш. Омръзна ми да ръководиш живота ми. Аз съм на 19г. и мога да правя каквото си поискам. Не искам ти да определяш какво ще пея, с кого ще дружа, излизам, кое момиче ще ми е гадже, как да се обличам, какво да пия и ям, къде да ходя. Мога и сам. Искам да свиря на китара, да пея моите песни, да живея живота си както си поискам. И на теб не ти пука за децата, нито за феновете ти. Пука ти само за това, че днес изгуби няколко хиляди с моето изчезване. Не искам да ме командваш повече.-ядосана му казах, а последните думи направо изкрещях.

 

И тогава усетих лявата ми буза да пари.Скутър ме беше ударил и то доста силно.

-За кого се мислиш, хлапе? Ако не бях аз още щеше да живееш в Стратфорд, да дрънкаш на китарата си и да мизерстваш. Трябва да си ми благодарен, не, трябва да ми се кланяш, защото си тук и си това, което си заради мен. Аз те създадох. Нямаш право да ми повишаваш това, ти си никой без мен. Някакво момче с мечта, има ги хиляди по света. И какво като може да пееш и свириш, има куп момчета в Youtube, които могат същото, дори по-добре от теб. Не си специален, просто извади късмет.-лицето му гореше, очите му се бяха изцъклили и бе по-ядосан от всякога.

 

 

Аз се почувствах засрамен, не заради думите, а заради това, че ми посегна. Не му отговорих, просто го подминах и влязох в стаята си. Заключих вратата. След малко чух някой да чука и то доста силно.

-Не си мисли, че сме приключили. Ще се научиш да ме уважаваш.-изкрещя Скутър и ритна силно с крак вратата.

 

 

-Нещастник.-измънках си под носа.