Deafening (преведена история) Двадесет и трета глава

Минаваха дни, а все още нищо. Не знаех защо, но мисълта че съм направила нещо погрешно се беше забила в главата ми. Мисля си, че може и да е местенето ни. Не съм говорила с Джъстин откакто му казах. Дори му обещах, че ще долетя обратно при него във Вашингтон, за да го видя, но с местенето това не се получи. Учебната ми година започва след 2 седмици и нямам време да отида до него.
Обещах си, че ще отида да видя Джъстин възможно най-бързо след като се прибере в Канада. Пати ме уведомява, ако има нещо ново около него, но напоследък няма нищо за казване. Джъстин е във все същото състояние, още от както Докторът ни каза, че шансовете, да може да чува някога, не са много големи.
Всичко това по моя вина ли е? Щеше ли да е различно, ако въобще не бях споменавала на Пати и Джъстин за операцията. Мислех си, че върша правилното нещо, когато давам на Джъстин шанс да чува за първи път, но всичко което направих само влоши нещата. Може би за това Джъстин не ми говори, защото съсипах всичко, може би не иска да ме вижда повече.
Всичко в главата ми е объркано и сърцето ми е разбито. Най-после осъзнавам любовта си към него и всичко се преобръща, той спира да ми говори, аз се местя, а може и никога повече да не мога да го видя.
Аз просто исках да бъда в бъдещето му. Той ме прави щастлива.
Усмивката му, мигновено караше сърцето ми да препуска, а в стомаха ми да пърхат хиляди пеперуди, караше ме да се чувствам красива, не знам как, но мисля, че никога повече няма да изпитам това чувство.
Всичко, което исках е да чуя гласа му казвайки ми, че всичко ще бъде наред.

***

 

 

Лежах си в леглото, когато чух телефонът ми да звъни, името и номерът на Пати осветяваха екрана.

 

Седнах инстинктивно и натиснах зеления бутон, за да вдигна. Сложих телефона на ухото си и казах „Здравей”, гласът ми все още се съвземаше от рязкото събуждане, но това нямаше значение, бяха Пати и Джъстин и те са по-важни за мен.

– Здравей, миличка, събудих ли те?- Попита Пати с мек тон, аз поклатих глава и казах.

– Не, бях будна.- усмихнах се, тя беше толкова грижовна.
– Страхотно тогава, аз просто исках да ти кажа едни добри новини.- сърцето ми щеше да изскочи.

– Да ?- промълвих аз, карайки я да продължи.
– Докторите говориха с мен и са готови да насочат дата за втора операция на Джъстин. – обясни тя.
Не бях сигурна дали това с добри новини или не.

– Тази операция, за какво ще бъде?- попитах и завъртях краката си през ръба на леглото и се прегърбих напред, така лакътя ми стоеше на колене, това помагаше на нервното чувство в стомаха ми да бъде подтиснато за малко.
– Сега след като тъпанчето на Джъстин е заздравяло, те обмислят варианта за втора и по-успешна операция.- Пати спря за секунда, дали Джъстин беше в стаята с нея?- Те мислят, че този път може и да чува.- тя довърши.

– Наистина ли?- попитах невярващо.
– Наистина.- Пати се засмя.
– Това звучи невероятно.- усмихнах се и една сълза се стече по бузата ми.
Бях толкова щастлива за него, бях щастлива за тях двамата.

– Нямам търпение да науча резултатите.- казах с нисък тон, не исках тя да чува, че плача.
– Добре ли си, миличка?- попита Пати загрижено, предполагам е забелязала.

– Добре съм, наистина, просто съм много щастлива, че ми каза тези страхотни новини.- засмях се слабо, избърсвайки част от лицето с обратната част на ръката си.

– Ще се чуем по-късно, нали?- каза Пати след няколко секунди тишина.
– Да, до по-късно, изпрати на Джъстин любовта ми… моля.- спрях за момент.

– Обещавам, миличка, довиждане.- каза Пати и затворихме.

***

 

 

– Мамо, излизам!- викнах слизайки надолу по стълбите, тя седеше на табуретката в кухнята, отпивайки от напитката си, четяща книга, погледна ме и ми се усмихна.
– Добре, не се прибирай късно. – отговори, преди да дойде до вратата и да я затвори след мен.

 

Тръгнах надолу по алеята, не знаех къде отивам, не знаех много неща наоколо, но имах нужда да се махна поне за малко от къщата. Не бях излизала от близо две седмици, сега исках да изляза, да видя къде живея, да не мисля за Джъстин.
– Ауч! Извинявай.- казах потривайки си главата, опитвайки се да се вдигна от земята, дълбок глас се засмя.
– Не, аз съжалявам, нека ти помогна да станеш.- каза човекът с дълбокия глас, подавайки ръката си към мен да я хвана, взех я и станах.

 

Огледах човекът, в когото се блъснах. Чувствах как челюстта ми за малко да падне, момчето беше великолепно, няма спор.
Той се засмя отново и се усмихна.
– Аз съм Макс, как се казваш?- каза той подавайки ръката си за ръкостискане.

 

– Селена.- отговорих, стискайки ръката му, кикотейки се и кикотейки се, спри Селена, какво правех?!

– Сладко име.- той намигна.- Извинявай, че се бутнах в теб, не гледах къде вървя. Вдигна ръцете си и пъхна кичур коса зад ухото ми, палеца му мина над челото ми, аз трепнах леко.- О, съжалявам. – той се намръщи.

 

– Всичко е наред, спокойно.- аз се засмях и той се усмихна.
– Нека ти се реванширам?- каза той, бъркайки в джоба и изваждайки телефона си.- Да те изведа на вечеря, тази вечер?

– Би било чудесно.- отговорих.
Разменихме номерата си и след това той ме изпрати обратно до вкъщи.