Игра на съдбата (двадесет и седма част) Последна част

Ели беше останала последна преди изхода към летището. Всички останали бяха взели багажа си и весело бяха излезли през стъклената врата, която щеше са ги отведе при близките им. Но Ели се страхуваше. Не знаеше дали щеше да го познае, дали той щеше да я познае, дали щеше да му хареса, дали щеше да има за какво да си говорят…И най-вече – какво се беше променило сега? Хиляди въпроси я тормозеха, но тя не беше от типа хора, които се предаваха пред страха. Тя измина три хиляди километра на отиване и толкова на връщане, срещна толкова много хора по пътя си, част от тях й помогнаха, други просто я отминаваха, премина през толкова неща….но не се отказа и не загуби надеждата си. Сега само няколко секунди я деляха от човека, когото мечтаеше да види отново в последните десет години. Ели вече не се страхуваше, защото просто вече нямаше от какво. Затова тя сложи раницата си на рамо и излезе през онази проклета стъклена врата с най-гордата си стъпка, усещайки най-тежкото и влудяващо вълнение, което някога беше изпитвала досега.

 

 

До загражденията, които отделяха залата от терминала, стоеше той и се усмихваше, сякаш правеше нещо съвсем обикновено. Ели обаче не можеше да разбере, че и неговото сърце биеше неистово силно и той едва си поемаше дъх.

– Нося ти цветя – каза той, след като прекараха поне една минута, гледайки се, в странно, но приятно мълчание.

 

 

– Видях – отвърна Ели бързо и се засмя.

– Защо се смееш?

– Защото изглеждаш странно с тези цветя. Все едно си сгафил много сериозно.

– Не съм ли?

– Не знам – каза Ели весело.

– Съжалявам – отговори Джъстин тъжно.

 

– Ти си голям идиот – ухили се тя.

– А ти си луда. Как можа да отидеш там – попита той.

– Ей така. За идиот като теб може ли да не се отиде…

 

 

– Наистина съм идиот – отбеляза той с горчива усмивка.

– А аз пък съм луда – побутна го тя закачливо и грабна цветята от ръцете му.

– Дай ги тия цветя, стоят ти нелепо.

– Млъквай, много добре си ми стоят! Правят ме да изглеждам по-сериозен – наежи се Джъстин, но й подаде букета.

 

 

– Няма какво да ми се обясняваш, за мен си ги купил – скара му се Ели.– Значи аз трябва да ги държа.

– Добре де, добре – примирително казанДжъстин. – Прощаваш ли ми?

– Не знам – горделиво отвърна Ели. – Ще видим.

– Кога ще видим?

– Когато тогава – каза Ели и се изплези.

 

 

– Ти на умна ли ми се правиш – изръмжа Джъстин и я погледна заплашително.

– Я млъквай.

– Ти млъквай. Ти започна първа.

 

 

– Ти си най-отвратителния човек, когото познавам. Ти започна пръв.

– А ти си ужасно проклета.

– Така е.

– Не е така.

– Непрекъснато спориш – почти изкрещя Ели.

 

 

-А ти спориш още повече – не й остана длъжен Джъстин. – Абсолютно невъзможна си.

Те млъкнаха за секунда, за да си поемат въздух преди да се изпокарат още повече, но изведнъж ги обгради гробна тишина. Десетината души в залата бяха притихнали и ги гледаха – някои с интерес, други с насмешка.

– Това няма да свърши добре – промърмори някой зад тях.

 

 

– Станахме за смях – каза Ели тихо.

– Ти си виновна – скара й се Джъстин.

 

– Моля – заплашително повиши тя тон.

 

 

Вместо да й се развика обаче, той се приближи до нея, сграбчи я през кръста и я целуна силно, което беше възприето от тълпата с бурни подвиквания от по-младите и овации от по-старото поколение. Ели не се опита да се съпротивлява, а след като той я пусна, тя притихна.

– Така е по-добре – доволно обясни той, а малката тълпа отзад задюдюка одобрително.

 

 

-Това не беше честен ход – започна да протестира Ели усмихнато.

– Ако продължаваш да спориш, ще се наложи отново да приложа насилие – заканително размаха пръст пред лицето й Джъстин.

– Значи доста ще спорим в бъдеще. Това насилие взе да ми допада.

– Абе да ти кажа…бива си го.

– Това съгласие ли беше – учудено попита Ели.

– Изглежда да.

– Не мога да повярвам. За кой път се случва това?

 

 

– Май за първи – отговори Джъстин весело.

– Значи трябва да го отпразнуваме.

Тълпата отзад беше започнала да се разотива, когато Джъстин хвана за ръка Ели и я поведе към изхода.

 

 

– Радвам се, че най-накрая те видях – каза й той тихо, докато вървяха към автобусната спирка.

– Аз още повече – отвърна тя, надигна се на пръсти и го целуна леко.

 

 

 

Край

Игра на съдбата (двадесет и шеста част)

Джъстин получи съобщението на Ели и си каза, че може да се помотае още малко преди да отиде да й търси цветя. Реши да се разходи из центъра на Стратфорд. Не се учуди, че почти нищо не се беше променило за всичките тези години, в които не беше идвал тук. Може би хората му изглеждаха по-мрачни и състарени, в очите на някои от тях се четеше насмешка към света, досада от мрачното време, което в сравнение с Ротердам изглеждаше почти слънчево, и понякога малко отчаяние от света. Джъстин чувстваше,че сякаш животът е махнал маската си пред него – някога виждаше в погледите на хората щастие и надежда, мечтание и може би рядко тъга. Но оттогава бяха минали много години и светът сега беше друг. Мечтите бяха умрели отдавна и на тяхно място се роди действителността. Тя беше жестока и грозна, бедна и зла. Тук тя беше символ на хаос и безредие и нямаше нищо общо с реалността на Холандия. И все пак Джъстин би заменил всичко, за да остане тук, където въпреки бедността и озлоблението, съществуваше нещо топло, което свързваше хората, независимо от това как изглеждат или колко пари имат.

 

******************************************************************

Самолетът на Ели излетя чак в седем и половина холандско време. По това време вече повече от половината пътници на летището вече бяха на ръба на нервната криза и на изтощението от чакане, защото не бяха свикнали да се случват такива изненадващи промени в разписанието. Някои от тях чакаха още от сутринта и ако полетите се бяха забавили още малко, сигурно щеше да настане революция.

 

 

Но за Ели не беше от значение кога ще тръгне, а по-скоро дали ще стигне. Непрекъснато си прехвърляше наум писмото от Джъстин. Някак не й се вярваше, че той наистина ще я чака, че той най-накрая е видял истината, усетил я е и може би някак я е приел за себе си. Но тя се страхуваше от нещо и сякаш то не беше срещата с него след толкова много години, а онова, което следваше след нея. Беше я страх, че съдбата й е подарила миг щастие и от опит знаеше, че след няколко секунди щеше да й го отмъкне подло. Тази неясна уплаха от неведомите сили я тревожеше, защото тя вярваше, че ако получиш нещо красиво, трябва да го заплатиш с нещо свое, което цениш много. Но този път Ели не знаеше какво може да й отнеме съдбата, след като вече й беше взела почти всичко обичано. Сега явно планираше да й го върне, но на Ели това й изглеждаше подвеждащ ход – беше почти уверена, че съдбата й подарява шанса да види отново Джъстин, за да й вгорчи живота с отсъствието му за още поне десетина години. С времето Ели беше свикнала да мисли за съдбата като за жив човек от плът и кръв, като за ловък противник, чиято цел е да провали всичко в живота ти, като дяволски пратеник, който да ти отмъсти за всяка грешка. Тя разбра, че понякога съдбата взима най-хубавото от живота на добрите хора и го дава на онези, които най-малко го заслужават. Ели мразеше този обичаен сценарий, но и се страхуваше от него.

 

 

Затова се качи в самолета с едва доловимо чувство на несигурност и след няколко часа стъпи на канадска земя със засилващо се усещане за недоверие към света. Щеше ли поне този път съдбата да отстъпи?

„Никакви очаквания“, каза си Ели, когато премина граничния контрол.

*************************************************************

 

 

Мракът се спускаше тихо над града, когато Джъстин си тръгна от цветарския магазин с огромен букет. Продавачката му беше напълнила главата с всякакви тълкувания на цветята, но той ги забрави моментално. Той учудено я гледаше, докато тя забързано шеташе между вазите с цветя и го разпитваше какво иска. Тази дребна жена с крещящо рижава коса и поне хиляда лунички по лицето, която носеше толкова високи токчета, че Джъстин се чудеше как се задържа на тях, беше същинска енциклопедия за цветята и ако не всичко, то знаеше за тях поне повече от най-необходимото. Докато я слушаше как разсеяно бърбори за разните му там орхидеи и карамфили, имаше чувството, че мозъкът му ще изпадне в паника от толкова много информация, сервирана му за по-малко от пет минути, и излезе с облекчение от магазина, изпълнен с мирис на свежи цветя. Остави избора на продавачката за това, какви цветя да вземе, и сега пътуваше в автобуса до летището с петнайсет червени рози в ръце. Беше запомнил, че те означаваха, че искаш прошка и че молиш този, на когото подаряваш букета, да не те забравя. Това му звучеше малко иронично, защото не вярваше, че Ели ще му прости благодарение на цветята. А и тя да го забрави… не му се струваше съвсем възможно. Наближаваше осем и половина, когато стигна на летището. Там беше пълно с туристи, влачещи огромни раници на гърбовете си, и с посрещачи, нервно пристъпващи от крак на крак. Пред екрана с разписанието се тълпяха малки групички от хора, които при всяка нова информация се скупчваха почти един върху друг, за да следят кой полет пристига.

 

 

Джъстин търпеливо изчака хората там да се разредят след кацането на самолета от Берлин и се приближи до разписанието. Самолетът на Ели щеше да пристигне чак към девет и половина, а дотогава имаше цял час. Затова той се разположи на една седалка и се загледа към останалите хора, които чакаха с него, за да видят някой свой близък. Тези групи с хора, които се разхождаха през залата за пристигащи или седяха по редовете със седалки и от време на време проточваха вратове към изхода, винаги бяха много различни. Имаше самотни майки или бащи с деца, които се гонеха по лъснатите плочки или лазеха по тях, хора в официални костюми и с дипломатически куфарчета или групи приятели, които очаквателно гледаха към пристигащите, размахвайки цветни плакати с имената на онези, които чакаха. Докато Джъстин гледаше как залата постепенно се опразваше, едно малко момиченце с руси плитки се приближи до него. То влачеше якето си по пода и носеше в ръка мече с огромна розова панделка на главата си. Момичето едва се покатери на една от металните седалки до него и очаквателно го загледа, гушкайки мечето, сякаш беше някакво особено съкровище.

– Имаш много хубави цветя, чичко – каза то след малко. Джъстин се обърна към него и му се усмихна.

 

 

– Благодаря – отвърна той.

– Приличат като да са за принцеса – добави момиченцето и се също се усмихна.

Липсваха й два предни зъба и това правеше усмивката й особено чаровна.

 

 

– Може и да са за принцеса – засмя се той.

– Ти обичаш ли принцесите – попита малката, гледайки го с огромните си сини очи.

– Ами…не знам. Не познавам принцеси – каза Джъстин смутено.

– Аз мисля, че лъжеш – каза сериозно момиченцето. – Щом си купил принцески букет, значи познаваш.

 

-Може и да си права, мъниче – отговори той с усмивка.– Май познавам една принцеса.

– Хубава ли е?

– Мисля, че е най-красивата на света.

– Как се казва тя – попита тя възхитена от това, че някой познава принцеса.

– Ели – отвърна кратко Джъстин и се засмя.

– Ти обичаш ли я – строго го запита момиченцето и сключи вежди.

– Май да – колебливо каза той.

– Лошо е да казваш „май“, така казва мама – поклати глава малката. – Принцесите трябва да се обичат.

Тя тъкмо се готвеше да му изнесе лекция за обичта към принцесите, но майка й, която стоеше недалеч от тях, я извика и момиченцето слезе от седалката с толкова усилия, с колкото успя и да седне на нея, и повлече мечето и якето си през залата.

 

 

Джъстин се усмихна леко и се отправи към изхода от терминала. Оставаха по-малко от десетина минути до кацането на самолета. Още съвсем мъничко…

 

 

Игра на съдбата (двадесет и пета част)

 

Ели прекара почти целия ден на летището в Ротердам. Надяваше се, че ще си намери място за по-ранен полет утре или още днес, но не успя. Само си загуби близо пет часа да се разправя с момичето на бюро информация, което й каза, че ако изчака до два следобед, може да си намери място за утрешния полет в осем, ако някой се откаже от своя билет. Накрая се оказа, че това няма как да се случи, защото сутрешните полети са отменени заради пясъчна буря от Африка, която щяла да спре въздушния трафик временно. Това означаваше, че тя може би нямаше да може да излети утре. Тя се изнерви допълнително и накрая се прибра в хотела ядосана. Искаше да си провери пощата, за да види дали Джъстин не й е писал, но трябваше да си търси интернет клуб наблизо. Обаче същевременно беше огладняла и реши първо да се занимае със себе си, а после да потърси начин да влезе в интернет.

 

 

Беше ужасно развълнувана, защото непрекъснато мислеше за писмото на Джъстин и за това, че щяха да се видят скоро. Изведнъж всичко в Ротердам спря да й се вижда така сиво и хладно, както досега. Притесняваше се само единствено от пясъчната буря, защото не знаеше дали полетът й няма да закъснее. Или по-лошо – въобще да не излети. Когато се наобядва, тя поговори с момичето на рецепцията на хотела и то и позволи да провери имейлите си на нейния компютър. Когато погледна пощата си, усети под лъжичката си познатото усещане на радостно вълнение. й беше отговорил.

Мила моя Ели,

Ти си една невероятна лудетина. Как можа да го направиш? Похарчила си луди пари само за да ме изпуснеш. Възхитен съм от теб. Ако не те познавах, нямаше да повярвам, че би могла да направиш нещо такова. Утре ще те чакам на терминал 2. Чух, че може би ще има забавяне на полетите заради някаква буря. Но аз ще съм там, независимо колко дълго ще трябва да чакам. Ако има нещо, обади ми се на този номер *********, без значение къде си. И ти ми липсваш. Нямам търпение да те видя отново.

 

 

Ели почти подскочи от радост. Утре щеше да го види. След повече от девет години. Зачуди се дали ще го познае, дали е останал същият, с когото тя непрекъснато се караше за съвсем глупави неща, дали гласът му е същият като преди. Тя благодари сърдечно на момичето и се качи в стаята си. Трябваше да си събере багажа, а и утре…щеше да се срещне с Джъстин. Днес, като че ли за първи път от дни насам, се погледна в огледалото. Беше бледа, без никакъв грим и от лицето й беше изчезнало обичайното усмихнато изражение. Ели се чудеше дали то въобще се беше появявало от девет години насам. Косата й беше вързана на обикновена опашка, а в дрехите й нямаше нищо привлекателно – дънки и суичър. Но до утре части от това трябваше да се променят поне малко. Не можеше да излезе с него с вида на жена, току-що станала от сън в неделя сутрин по време на отпуската си.

 

След като се порадва на мисълта за утре, Ели се обади на Диана, за да се видят. Беше длъжна да й благодари. Все пак ако не беше тя, може би те двамата с Джъстин нямаше да се сдобрят. Двете решиха да вечерят някъде заедно и прекараха вечерта като две стари приятелки. Хората до тях ги оглеждаха с интерес, защото те бяха твърде различни – Диана отново блестеше с перфектния си вид и никой не можеше да каже, че нещо се е случило с нея, и Ели – съвсем обикновена, но все пак красива по свой начин. Диана не изглеждаше на Ели така прекалено самоуверена и противна, както преди. Тя беше твърде горделива само за да прикрие страховете си и несигурността си. На Диана Ели не й се виждаше толкова отчаяна и наивна, както до момента, в който тя отиде при нея в болницата. Сега тя виждаше в нея просто една загубена душа, която друг избор, освен да последва лудостта си, за да се избави от нея. Прекараха добре и се разделиха може би с облекчение. На живота на Диана нрава на Ели не подхождаше никак, а Диана не можеше да има бъдеше в света на Ели. Те бяха сенки от две различни вселени, които трудно можеха да намерят съгласие, но за миг тези вселени се бяха сблъскали, за да се опитат да подобрят реалността. Но Ели си приличаше по едно с Диана – че някога и двете бяха обичали един и същи човек. Едната – страстно и почти до забрава, а другата – някак тихо и почти незабележимо дори за самата нея.

***********************************************************

 

 

Джъстин заспа почти на секундата, когато си легна в собственото си легло. Никак не му пречеше да си легне следобед и да спи до сутринта, затова той беше доволен. Беше оставил майка си и баща си да се занимават с някаква съседка, която дойде да остави кифлички с мармалад за Джъстин. Явно новината за пристигането му се разпространяваше доста бързо.

 

 

В апартамента му всичко беше недокоснато и сякаш застинало. Колко години бяха минали само…може би пет или шест, откакто не беше влизал тук. И все пак всичко му беше страшно познато и мило, дори будилника и четката за зъби. Тук миришеше на дом, а не хлад и отчуждение, както беше в Ротердам. С годините Джъстин беше забелязал, че всяка къща има свой собствен аромат – някои на курабии или прясно кафе, на топъл хляб или на мокро куче, на сълзи или на тиха дрямка. Той смяташе, че неговият дом миришеше на кока кола, защото беше малко пристрастен към нея, на спагети със сметана, защото всяка събота си готвеше такива, и на окосена трева от парка наблизо. Джъстин обичаше този аромат, защото той означаваше спокойствие, почивка и уединение. Той наистина се събуди чак рано на другата сутрин, защото един тънък слънчев лъч играеше по възглавницата му. Беше много гладен и беше повече от убеден, че би изял цяла камила от тези, които пълнеха с ориз и пилета по сватбите в Египет. Беше чул за този обичай, докато следваше и беше впечатлен от него, но по-скоро му беше мъчно за камилите. Джъстин си направи омлет, докато се опитваше наново да свикне със старата си кухня. До обяд гледа телевизия.

 

Наближаваше три часът, когато той се отби при родителите си. Каза им да не го чакат за вечеря и се опита да отговори уклончиво на въпросите къде ще ходи вечерта, без да си личи, че се вълнува. Поговори си малко с тях, за да не скучаят и реши да си тръгне към пет. Имаше предостатъчно време да мине и да й избере букет. Беше убеден, че това е наложително и щеше да се постарае да вземе най-хубавия. Тъкмо преди да излезе обаче, майка му го спря на вратата и с развеселена усмивка го попита:

– Коя е?

 

– Какво коя – направи се Джъстин на учуден и я погледна косо.

– Не се прави на три и половина. Кое е момичето?

– Мамо – отвърна Джъстин, правейки се на ядосан.

– Какво мамо? Кажи ми де – настоя тя.

 

 

– Една приятелка от гимназията – отговори той с нежелание.

– Само приятелка – учудена го погледна майка му, а после на лицето й засия още по-широка усмивка. – Младежо, аз не съм момиченце и знам кога лъжеш. И не, не е нужно да ми обясняваш – каза тя, когато той се опита да й се скара. – Виждам, че си на тръни.

– Да, притеснено ми е – призна той най-накрая.

– Колко време мина от последната ви среща?

 

– Десет години, мамо – отвърна той с досада. Хич не му харесваше, когато майка му го разпитваше така.

– Джъстин…десет години – възкликна тя. – Струва ли си да се вълнуваш за момиче, което не си виждал десет години? Трябва да те е забравила отдавна за това време.

– Не, майко, не е. Аз я бях забравил. Тя ме чака десет години.

Майка му не каза нищо за няколко секунди, а после възмутено заяви:

– Вие мъжете понякога сте ужасни същества. Купи й рози.

 

– Добре, мамо – почти изръмжа Джъстин и излезе сърдито.

**********************************************

 

Ели чакаше на летището в Амстердам вече два часа. Обясниха й, че самолетът за Канада ще излети чак към шест заради неочаквания развой на проблема с пясъчната буря. Голяма част от пистите бяха в неизправност и почти всички полети щяха да пътуват със закъснение. Ели беше ядосана, защото това означаваше, че ще кацне чак към девет вечерта. Набързо написа СМС на Джъстин и зачака нервно заедно с другите пътници, които бяха не по-спокойни от нея. От този град вече почти й се гадеше.

Игра на съдбата (двадесет и четвърта част)

 

– Диана, наред ли е всичко – попита Ели сънено.

– Не е, абсолютно не е, защото забравих да ти кажа нещо снощи. За Джъстин е. Ели веднага се разсъни и се изправи в леглото. – Последният път, като го видях, каза, че си заминава. Бях забравила за това заради всички неща, които ми се случиха. Трябва да отидеш веднага.

 

 

-Къде да отида – не разбра Ели.– Къде си заминава?

– Връща се в Канада. Отиди у тях, за да не го изпуснеш. Бързо, Ели. Съжалявам, че чак сега се сетих.

 

 

Ели остави телефона обратно на масата и се замисли за секунда. После скочи от леглото като по команда и се преоблече за минута, грабвайки листчето с адреса на Джъстин. После изхвърча от стаята и от рецепцията й извикаха такси.

 

 

Уцелиха времето, когато още нямаше задръстване в центъра и стигнаха за двадесетина минути до адреса. Ели плати набързо и почти тичайки нахлу във входа на сградата, пред която спря таксито. Наближаваше пет и половина, когато тя влезе вътре. Прегледа отново адреса и се качи по стълбите на втория етаж, където трябваше да е апартаментът на Джъстин. Не беше най-подходящото време за визита у когото и да било, но Ели не се тревожеше от това. В главата й думите на Диана „заминава си“ и „продава апартамента“ отекваха тревожно, докато тя вървеше по стълбите. Предчувствието, че е закъсняла, я преследваше още от момента, в който се качи в таксито, и сега то се оказа реалност. На вратата на единия от апартаментите висеше табелка „Продадено“.

 

Ели спря безсилно пред нея и наведе глава. През това време по стълбите нагоре се качи една чернокоса жена в анцуг, която носеше шише мляко и вестник. Мекият й глас извади Ели от унеса.

– Търсите ли някого – попита тя на холандски.

 

 

– Аз…знаете ли какво се е случило с човека от този апартамент – отвърна Ели на английски, без да разбере какво я пита жената.

– Вчера продаде апартамента и сутринта, когато отидох да тичам, го видях да си пренася багажа – отвърна жената, отключвайки апартамента си, сякаш без да забележи, че Ели й говори на английски.

 

 

– Благодаря Ви – каза Ели. – Приятен ден.

 

 

Ели вървеше бавно по улицата. Не познаваше тази част от града, но сега й беше все едно къде отиде. Ако беше дошла вечерта, щеше да успее. Само ако не се беше случило онова с Диана…можеше да го завари тук. Не беше ядосана на Диана, защото си спомни думите на доктор Конрад – че всичко се случва с причина. Но все пак беше нещастна. Беше пропътувала близо 3 000 километра, за види Джъстин отново, но всъщност го изпусна само за няколко часа. Това беше нечестно, гадно и глупаво. Съдбата не я харесваше, вече беше убедена в това. Докато вървеше по една малка уличка на път към хотела, видя, че един мрачен интернет клуб беше отворен, а пред вратата пушеше рижав младеж в рокерски дрехи.

 

 

– Отворено ли е – попита тя, а той кимна.

Ели влезе в задименото помещение, където няколко дебели мъжаги играеха някаква игра и си крещяха един на друг, явно псувайки се, защото изглеждаха ядосани. Ели си плати за половин час при собственика, кльощав побелял мъж, облечен в рокерско палто, и седна на един от компютрите, защото реши, че е време да пише на родителите си, че всичко с нея е наред. Но когато тръгна да проверява входящата си кутия, дъхът й спря и сърцето й затуптя бързо. Там имаше писмо от Джъстин. Ели четеше и сърцето й туптеше все по-бързо с всеки изминал ред. Ръцете й трепереха и й се струваше, че ще се разплаче. Той искаше да се видят. Той…съжаляваше. Ели чуваше тази дума от него за пръв път. Той никога не съжаляваше и не се разкайваше. Но сега явно всичко беше различно До нея се приближи собственика на клуба и й остави една чаша горещ чай.

– Струваш ми се бледа, малката. Ето, пийни – каза й той и после се отдалечи.

Ели погледа чашата няколко секунди, а после я изпи почти цялата. За момент сърцето й се поуспокои, а ръцете й спряха да треперят и тя намери сили да му отговори.

***********************************************

 

 

– Господине, бихте ли изключили компютъра си – каза стюардесата с най-милия си тон.

 

Хич не й беше приятно да се занимава с капризни пътници, обаче й плащаха за това и тя нямаше избор. Този обаче не й обърна никакво внимание и продължи да си чете съсредоточено нещо.

– Господине, моля Ви… излитаме.

 

 

– Да, да, само секунда. Важно е – отвърна той след като го бе молила почти минута и най-накрая затвори капака на лаптопа. Стюардесата си отдъхна. Джъстин разсеяно гледаше през прозореца, докато излитаха и се ядосваше, че въобще си е купил билет за този полет. Ели му беше писала.

 

Мили мой,

Аз съм в Ротердам. Няма да повярваш, но дойдох, за да те потърся. Това е лудост, знам. Но не издържах в Стратфорд, исках да те видя толкова много. Разминахме се за малко май. Аз се видях с Диана, твоята приятелка от университета. Преживяхме малко приключения, но тя ми даде адреса ти. Сутринта отидох там, но видях, че си продал апартамента. Идеше ми да те убия. Изпуснах те за няколко часа. Утре следобед излитам в 17ч. Нямам търпение да се видим. Липсваше ми много.

Ели

 

 

Джъстин запомни всяка дума от писмото й и чувстваше, че сърцето му ще изскочи. Тя е била там…и са се разминали само за час или два. Ели наистина беше луда – да дойде чак до Ротердам заради него?! Как му се искаше да не беше сега в самолета… Той вече беше твърдо решен утре следобед да е на летището и да я чака. Полетът му се стори необичайно дълъг. Двата часа му се видяха поне цял ден и когато най-накрая слезе от самолета, се чувстваше нов човек. Беше сигурен, че техните ще го чакат на летището, за да го вземат с колата и не се излъга. Явно го биваше в предсказването на бъдещето, защото в дванайсет обядваше, след като беше оставил съобщение на Ели.

Игра на съдбата (двадесет и трета част)

Ели се чувстваше като изцедена, когато най-накрая се прибра в хотела. Днес вълненията й дойдоха малко в повече и тя нямаше търпение да си легне. Въпреки че й се спеше ужасно, тя мислеше за утре. Тревожеше се какво ще каже на Джъстин. Сега беше на една крачка от мечтата си, а се страхуваше да я изпълни. Страхуваше се, че той ще я отхвърли, че ще й каже да си тръгне и да не се връща повече, че дори няма да я погледне. Докато в главата й се развиваха какви ли не налудничави и странни сценарии за утрешния ден, тя едва се добра до леглото. Беше толкова уморена, че дори нямаше сили да се преоблече. Едва успя да си свали обувките и палтото и в просъница се просна на леглото с дрехите си. Чувстваше се сякаш е ходила поне десетина километра пеша и най-вероятно наистина беше.

 

 

Ели заспа веднага без дори да се завие. Не спа добре, защото сънува откъслечни моменти от последните дни и непрекъснато й се струваше, че е загубила листчето с адреса на Джъстин. В съня й се преплитаха спомени от времето, когато с него още бяха приятели, отделни изречения от писмата, които му пишеше, защото тя ги знаеше наизуст, и лицата на хората, които бе разпитвала за Джъстин. През цялата нощ се събуждаше през половин час и после трудно заспиваше и чак към четири сутринта успя да се унесе за малко по-дълго. Стори й се, че е спала само десетина минути, когато рязко се събуди от мелодията на телефона си. Тя сънено се протегна, за да вдигне и застина за секунда. Часовникът й показваше пет сутринта и звънеше Диана.

– Забравих да ти кажа нещо вчера – каза тя бързо, без въобще да поздрави. – Важно е.

 

 

******************************************************

 

 

Джъстин прекара добре останалата половина от сряда. Срещна се с жената, която искаше да превърне апартамента му в бутик за мебели и отчасти остана доволен от предложението й. Тя беше малко странна и сякаш произлизаше от някой стар ориенталски род, защото видът й предполагаше точно това – тя носеше панталони и риза, а върху тях – сукман, съшит от разноцветни материи. На всичкото отгоре нито един от цветовете върху нея не си съответстваха, а под три четвъртите панталони се подаваха вълнени чорапи на райета. Джъстин беше озадачен от външния й вид и се зачуди дали това е признак на ексцентричност, или на гениалност. Каквото и да беше, тя имаше добри идеи за мястото и нямаше да го превърне в евтин битак. При това му обеща, че ще му преведе парите още след като се разделят. Това го зарадва и той си тръгна в добро настроение от срещата.

 

 

Денят се измъкна покрай него съвсем неусетно и нощта го завари да събира останалите си вещи от апартамента си. Той осъзна, че дори да беше оставил всичките си неща тук, нямаше да страда. Нямаше в себе си нищо ценно, от което да има нужда. Струваше му се, че всяка негова вещ е напоена с аромата на живота му тук – тежък, безсмислен и неприятен, че всичко е погълнало от отровата на този град, пълен с мрак, студ и смъртна скука.

Беше си резервирал такси за три часа през нощта, защото трябваше да се добере до гарата за влака в 4 и половина, след това да стигне до Амстердам с него и от гарата директно да отиде до летището, влачейки трите си куфара. Това щеше да бъде забавна гледка, помисли си той. Полетът беше в осем часа и с малко късмет към дванадесет часа вече щеше да похапва мусака в компанията на родителите си.

 

 

Докато се мотаеше около багажа, стана време да тръгва. Усети в сърцето си приятно бодване и сякаш долови аромата на Стратфорд, на вкусотиите, които майка му правеше, на онези минути в слънчевите неделни следобеди, в които седеше на терасата у дома си.

 

Пътят до гарата му се стори ужасно дълъг, но беше ужасно благодарен, че по това време почти никой не пътуваше в експреса, освен туристите, които отиваха към летището в Амстердам. Почти всеки път влакът беше пълен с шумни младежи и пенсионери, които не се чуваха добре и само си крещяха, за да се разберат. Този път той явно беше благословен, защото с него пътуваше само една жена с огромен куфар и поне още пет малки чантички, и един младеж, който дремеше на последните седалки. По пътя между летището и гарата се справи сравнително добре, въпреки че една малка тълпа ученици едва успя да не му събори куфарите, докато се тюхкаха, че си изпуснали самолета за Италия и загубили учителката си някъде из летището. На летището в Амстердам рядко имаше дни, когато то да е празно. Въпреки че още нямаше шест и половина, там цареше оживление. Джъстин не очакваше друго и твърде много се радваше, че не се прибира по Коледа, защото иначе най-вероятно щеше да се изгуби. Той добре знаеше, че по празници на летището не може да се диша от хора и затова винаги с прибираше в обикновени дни.

 

 

Докато се чудеше как да мине с багажа си между тълпите от хора, се наложи да побърза към изхода за самолета. Преди да излети, искаше да провери пощата си. Имаше още пет минути до полета и той успя да види, че е получил имейл, когато стюардесата дойде при него.

Игра на съдбата (двадесет и втора част)

 

Докато си бяха говорили, беше наближило девет. Навън се беше смрачило отдавна и мракът се удряше неприветливо в прозорците заедно с виещия вятър. Явно беше започнало да вали по-силно. Ели погледна към Диана и с изненада откри, че тя беше будна.

 

– Защо си тук, Ели – попита тя тихо.

 

 

– Докторът ме извика. Не можех да те оставя сама.

– Оценявам жертвата ти. Но не искам да те задържам – каза Диана твърдо, но в гласа й нямаше нищо от предишната й ледена увереност.

– Няма какво да правя и без това, не се безпокой. Мога да остана с теб – отвърна Ели кротко.

 

– Чух разговора ви с доктора. Ти не трябва да си тук.

 

– Аз…не знам – каза Ели, но не можа да добави нищо повече. Искаше й се да каже нещо, но не успя.

 

 

– Направих грешка. Забърках се с мафиоти заради алчността си и сега не мога да се отърва от тях. Заради пари ме отровиха и ако не бяха хората на улицата, може би нямаше да говоря с теб сега. Освен това провалих вечерта ти и отмъкнах парите ти само за да ти дам листче с адрес.

 

 

– Недей да говориш така. Разбирам нуждата ти от пари. Всичко е наред.

 

– Не е наред и ти го знаеш. Аз злоупотребих с теб. Ти си тук заради Джъстин, а аз ти искам пари, за да осъществиш нещо, за което мечтаеш отдавна.

 

 

– Всяко нещо има цена, Диана. Понякога тя се измерва в пари, друг път – в години и в страдания. Аз се примирих с това отдавна и бих платила всяка цена за това, което си струва.

– Аз се опитах да ти внуша,че Джъстин не струва. Вероятно обаче ти не смяташ така. И все пак той те остави да го чакаш десет години. Струва ли си такава цена?

 

– Не знам. Имам чувството, че ако не бях тук и не го търсех, щях да полудея. А го обичам и същевременно с това го мразя. Не знам защо се получи така между нас. Но аз съм длъжна да го намеря и да му кажа истината.

 

– Каква е истината, Ели?

– Че не мога да живея без него, въпреки че не мога да го понасям и въпреки факта, че той не ме иска до себе си.

– Как ми се иска да имах живот като твоя – въздъхна Диана. – А не празен и безсмислен живот, прекаран с наркодилъри и сред мръсни пари.

 

 

– Искаш живот, пълен с драми – попита Ели с горчива усмивка.

– Не, искам живот, пълен с любов. Като твоя. Не с връзки за по няколко месеца с противни богати мъже.

– Всичко може да се промени, Диана. Сега изборът е твой. Но недей да живееш така, както аз – да си мълчиш, когато имаш шанс да говориш, и после да гониш шанса по целия свят, за да кажеш това, което те терзае.

 

 

Диана се засмя. Лицето й вече беше придобило част от предишната си руменина.

– Ще се старая. Подай ми чантата, ей там е – каза тя и посочи нощното шкафче.

Ели стана и й я даде, а тя извади от там няколко банкноти.

– Ето, вземи ги. На мен не ми трябват вече. Съжалявам, че ти ги взех.

– Нали каза, че ти трябват?

– Трябваха ми. Но реших, че спирам с предишния си живот. Ще се обадя на полицията и ще издам хората, които ме отровиха.

– Те ще подведат и теб под отговорност.

– Да, и аз така предполагам. Но познавам някои хора в полицията, те най-вероятно ще ми помогнат да се отърва с парична глоба например. Каквото и да е, искам просто да се отърва от онзи свят. Не се тревожи, аз ще се оправя – за пръв път Ели я виждаше почти приветлива.

От очите й не струеше гордост, а топлина. Тя не приличаше на високомерното момиче, което беше преди. Сега от него беше останала само красотата на почти перфектните й черти.

– Колко е часът – попита тя изведнъж.

– Десет без пет– отвърна Ели, след като погледна часовника си.

 

– Какво правиш още тук – строго каза Диана. – Нали щеше да ходиш при Джъстин.

 

– Аз…не съм сигурна – каза Ели неуверено.

– Не знам какво да му кажа. А и стана късно, не искам да се натрапвам.

– Само си търсиш извинение. Можеш да изчакаш до утре сутринта и да отидеш тогава. Когато го видях последния път, каза, че е напуснал работа. Тъкмо сутринта ще си е у дома – усмихна се Диана.

– Не се тревожи, може би ще е малко смутен, но ще те изслуша. Убедена съм. А сега най-добре се прибери и се наспи.

Ели кимна и се изправи, усмихвайки се за последно на Диана.

 

 

– Благодаря ти, Диана.

– Аз трябва да ти благодаря, Ели.

************************************

 

В един момент реалността спря да съществува за Джъстин. Той забрави и неплатените сметки за апартамента, полета утре, връщането в Канада и продаването на апартамента. За него имаше само една цел – да се извини на Ели.

 

28.ноември 2020

Мила моя Ели,

Съжалявам. Не знам какво да ти кажа. Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Не знам къде бях десет години и какво съм си мислил. Днес прочетох писмата ти. Не знам дали някога ще успея да изразя чувствата си, които те породиха. Мога единствено да ти кажа едно – че съжалявам до дъното на душата си и че бих искал сега да си ударя някъде тъпата глава. Аз съм абсолютен глупак. Извинявай, че те накарах да чакаш. Сигурно никога няма да ми простиш това. Утре се връщам в Канада. Не издържам повече в Ротердам. Моля те, пиши ми. Нека се видим.

Джъстин

 

След като написа това, сякаш камък падна от сърцето му. И все пак съвестта го задушаваше ужасно и той не знаеше дали Ели дори ще погледне писмото. Стори му се, че за пръв път в живота си изпитва истински страх. При това страх да не бъде отхвърлен. След като се поуспокои малко, се зае да провери офертите за апартамента и на втория имейл едва не подскочи от радост. Една бизнесдама му предлагаше 140 000 евро за апартамента с уговорката, че ще го превърне в бутик за дизайнерски мебели. На Джъстин му беше все едно дали ще е бутик, или битак за дрехи стотна употреба, щом щеше да го продаде на добра цена. Настроението му се подобри значително и той реши да се обади у дома да каже, че утре пристига. Този път се обади баща му.

– Здравей, татко – каза Джъстин сериозно.– Исках да поговорим.

– Няма нужда, майка ти вече ми каза за апартамента – отвърна баща му. На Джъстин му се стори, че той не е ядосан и това го озадачи.

 

 

– Аз не издържам вече тук. Утре ще се прибера – опита се да се оправдае той.

– Бих ти се ядосал, сине. Все пак ти печелеше добри пари и живееше добре. Но вече си възрастен човек. Ще се радваме да те посрещнем утре – баща му много не го биваше по сантименталностите, но по гласа му си личеше, че и на него му беше мъчно.

– Аз също нямам търпение да ви видя. Липсвахте ми.

След разговора Джъстин си поръча такси по телефона за утрешния полет и с усмивка отиде до магазина, за да си вземе нещо за ядене. Още този следобед имаше среща с жената, която щеше да купи апартамента.

 

Игра на съдбата (двадесет и първа част)

 

Ели беше задрямала край леглото, когато доктор Конрад влезе в стаята. Той я побутна леко, за да се събуди и й подаде чаша какао и един сандвич.

– Реших, че може би сте гладна – промърмори той с гърления си акцент.

 

 

– Да, днес я карам само на препечена филия и солети – усмихна се Ели и се зае да разопакова сандвича. – Благодаря Ви, докторе.

– За нищо, госпожице… – въпросително я погледна той.

– О, наричайте ме просто Ели. Не е нужно да бъдем официални. Между другото, как открихте, че познавам Диана?

– Позволих си да видя регистъра на обажданията от телефона й. Вашият номер беше последният, на който е звъняла тя. Затова се обадих първо на Вас. Реших, че сте приятелки или нещо подобно.

 

Ели се засмя тихо. – Всъщност се запознах с нея днес. Не знам нищо за нея, освен името й.

– Сигурно не Ви се говори за това.

– Не, няма проблем. Тя просто ми помогна да открия нещо, което търсех отдавна.

– И открихте ли го?

 

– Донякъде да. Търся най-добрия си приятел и тя ми даде адреса му. Не сме си говорили от девет години и нещо.

– Значи е нещо повече от най-добър приятел – усмихна се докторът и очите му блеснаха. – Когато двама приятели спрат да си говорят, те се забравят. Но Вие търсите някого след девет години тишина. Значи той е за Вас повече от просто приятел, с когото обичате да общувате. Приятели можете да намерите навсякъде. Но той е само един.

– Официалната версия е, че сме приятели. Но Вие сте абсолютно прав – каза Ели смутено.

Доктор Конрад беше единственият човек, който разбра историята й и самата нея, без да е нужно да пълни главата му със сърцераздирателната си история.

– Откъде идвате – попита той мило.

 

 

– От Канада.

– Уха – подсвирна той тихо.

– Отдалече значи. Здравата сте подгонили мечтата си.

– И още как.-отвърна Ели. –

Аз вярвам, че когато човек иска нещо много силно, той получава силата да го достигне. Обаче съдбата си има свои планове и обикновено тя печели, но все пак ни подсигурява. Взима ни едно, но ни дава друго. Понякога просто не е писано нещо да се случи. Може би и с Вас е така.

 

– Най-вероятно. Ние със съдбата не се обичаме кой знае колко.

– Вярвам, че сте тук с причина. И ако не намерите човека, когото търсите, ще намерите нещо друго. Не мисля, че има място за притеснение.

 

– Да, предполагам, че съдбата има план за мен и смята да го изпълни по някое време.

– И то какъв план! Сигурен съм, че за такова упорито момиче планът ще бъде доста забележителен – ухили се докторът. – Много ми е приятно да си говоря с Вас, но се налага да посетя и някои от другите ми пациенти. Потърсете ме, когато Диана се събуди.

– Разбира се. Пожелавам Ви приятна вечер – каза му Ели.

Игра на съдбата (двадесета част)

Джъстин си направи цяла кана много силно кафе, преди да прочете последните две писма. Имаше чувството, че те са някак особени. Те бяха последните й писма до него… и не се излъга. Те бяха неговата присъда.

 

 

30. декември 2018

Мили мой,

Аз вече не мога да те нарека „приятелю“. Нито пък „мой“. Но само „мили“ би било твърде самотно за първия ред. Съжалявам, че ми отне повече от осем години, за да осъзная това, което ще ти кажа сега. Знам, че вероятно ти не искаш да чуеш това. То няма да промени живота ти, няма да те буди нощем и няма да те тревожи, когато си сам. Аз те обичам. Сега се смей. Смей се, мили мой Джъстин. Смей се, задето съм толкова смешна и жалка. Аз никога не ти признах. А те обичах още от момента, в който те видях за първи път. Ти може би не вярваш, че любовта се ражда ей така, за един кратък миг, само за една секунда, но когато те видях, аз разбрах, че онази гореща, болезнена, вечна любов не се ражда с години. Тя се ражда така, както се раждат вселените – оглушително ярко и удивително красиво. Тя е като светкавица, която поразява всичко в теб, но оставя сърцето ти да диша въздуха, напоен с нещо тежко и сладко. Колко леко и сякаш логично е да ти кажа, че те обичам. За съжаление, тази любов е твърде самотна и слаба. Нея я души разстоянието и я убива равнодушието. И тя все пак е любов. Аз те обичам въпреки всичко. Не забравяй, че това са думи на отчаян човек. На тях някак не може да се вярва. Ами ако са истина? Ако наистина те обичам въпреки всичко? Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че през краткото време, в което нещо ни свързваше, можех да се закълна, че и ти ме обичаше? Но ние сме твърде различни и нашите видове обич не се разбират. Наистина жалко… Въпреки това аз живея. Или поне се залъгвам, че го правя.

Липсваш ми.

Ели

1.август 2019

Мили мой Джъстин,

Ще те зарадвам. Това е моето последно писмо до теб. Би било твърде неразумно и детинско да продължавам да ти пиша. След една година ще се навършат десет години от нашето запознанство. Но аз не мога да изживея още 365 дни, в които да ти пиша писма напразно. Въпреки всичко, което стои между нас, аз те обичам. Нито един човек, когото познавам, не е като теб. Затова те обичам още повече. Обаче аз не мога да живея вечно с мисълта за теб, с надеждата, че един ден ще започнеш отново да се интересуваш от мен. Затова ще пусна любовта си към теб на свобода. Ще се опитам да повярвам, че по света има хора, които биха ме обичали така, както ти не успя или не поиска. Ще се опитам да живея с липсата ти, без да мисля за нея. Но все пак надеждата умира последна. По тази глупава причина аз ще оставя в сърцето си една празна стая за теб. Ще ти отправя последната си молба. И тя ще е молбата на една умираща любов, която е мечтала да живее вечно. Октомври 2020 година. Тогава се навършват онези десет години, за които споменах в началото. Моля те, ако наистина е имало нещо между нас, потърси ме до тогава. Десет години чакане ми стигат. Моля те, потърси ме… Липсваш ми.

Ели

 

 

Джъстин седеше безмълвен и гледаше втренчено екрана. Беше краят на ноември. 2020 година. Беше изпуснал последния си шанс. Само с няколко седмици. А тя беше чакала десет години. Той спря да проверява тази поща, когато се скараха. Преди повече от девет години. Замисли се и откри, че дори и да беше видял писмата й, нямаше да й отговори. Тя беше ужасяващо права. Те бяха твърде различни, за да се разберат. Но тя беше познала още нещо – че той наистина беше изпитвал нещо към нея. Той не можеше да си позволи да го нарече любов, защото не му отиваше да бъде сантиментален. И все пак той беше свикнал с нейното присъствие край себе си, с шегите й, с непрекъснатите скандали, които винаги завършваха с мълчалива разходка. Тя беше за него и сестра, и приятелка, а може би и малко повече от това на моменти. Но той не беше оценил нищо от това, което тя му даде. Беше се хвърлил с главата напред в живота, без да помисли за нея и без да прочете писмата, в които тя го молеше да остане с нея, писмата, които винаги завършваха с „липсваш ми“. Той беше живял с други жени, които по нищо не приличаха на нея, които, напротив, бяха точно нейни противоположности – леки, глуповати и устремени единствено към лесния успех.

 

 

Чак сега долови истината – че десет години само е съществувал, докато истинският живот е бил пред него. И сега щеше да си понесе последствията за глупостта си.

 

 

Той въздъхна и отново се загледа в екрана. После реши.

Игра на съдбата (деветнадесета част)

Ели стискаше листчето с адреса на Джъстин между пръстите си, докато вървеше обратно към пансиона. Чувстваше се странно уморена и й се искаше да поседи малко на топло. Тукашният климат и постоянните валежи не й действаха добре, освен това гладът най-накрая се обади и тя реши да си вземе нещо от магазина срещу хотела. Смяташе да отиде до адреса привечер, тъкмо шансът Джъстин да е там щеше да бъде по-голям. Тя не беше никак уверена дали е добра идея да го посети. Десет години бяха дълъг период от време… а и нямаше никаква представа какво да му каже. Беше убедена, че всичко това щеше да бъде ужасно неловко, пък и не знаеше как да му обясни защо е в Ротердам и как е намерила адреса му. Тя стигна до магазина и докато още обмисляше какво да прави, телефонът й звънна.

 

Тя грабна едно пакетче солети, което й се изпречи пред очите, и вдигна. Гласът отсреща беше мъжки и говореше на холандски. Ели се опита да си спомни дали го познава отнякъде, но беше убедена, че го чува за пръв път.

 

– Не разбирам холандски – каза тя на английски.

Гласът се смути за секунда, но после продължи на английски с гърлен акцент.

– Извинете. Вие ли сте Ели?

– Да, аз съм. Познаваме ли се – озадачено попита тя.

– Не, аз съм доктор Ханс Конрад от централната болница. Случайно да познавате Диана Сала?

– Да, преди няколко часа се видяхме. Нещо случило ли се е с нея?

– За съжаление да, но не е сериозно. Припаднала е край пристанището и сега е при нас. Открихме, че е приела доза силна отрова. Можете ли да дойдете?

– Разбира се. Тя добре ли е сега?

– Още не е дошла в съзнание. На системи е, но жизнените й показатели са добри. Ще се оправи до два-три дни.

– Ще дойда веднага.

 

 

Ели плати набързо и излезе навън. Колко хубаво, няма що, помисли си тя мрачно. Хвана едно такси и докато пътуваше към болницата, се питаше какво се е случило с Диана и по-точно защо. Когато пристигна, попита на регистрацията за Диана и я изпратиха в една малка стая в края на коридора. Както всички болници, тази също беше потискаща, макар и не мизерна като българските. Ели потръпна, но уверено отиде до стаята и потропа на снежнобялата врата. Отвътре се показа един младичък лекар в престилка, която като че ли му беше твърде широка. Учудващо, но той не носеше очила и изглеждаше малко не на място тук, най-малко заради дрехите си – развлечени дънки, скъсани тук-там, и тениска на AC/DC. Той отвори по-широко вратата и я пусна да влезе, изучавайки я със зеленикавите си очи.

– Аз съм доктор Конрад. Приятно ми е – подаде й той тънката си ръка.

– Вие сигурно сте Ели.

 

Тя кимна и погледна към леглото със свито сърце. Диана беше бледа и по лицето й нямаше и следа от самоувереността й. Ръцете й, увити с прозрачни тръбички, лежаха безжизнено до тялото й.

 

-Какво се е случило – попита Ели тихо.

– Не знаем. Чакаме да се събуди, за да ни разкаже. Хората, които са извикали спешна помощ, са казали на екипа, че е тичала по улицата и е викала за помощ.

 

 

– Боже мой… та ние се видяхме само преди 2 часа – поклати глава Ели.

– Не се тревожете, тя ще се оправи много скоро. Хубаво е, че скоро след като е приела отровата, са я докарали.

 

 

– Но как се е случило това? Не мисля, че тя нарочно би го направила.

– Приела е малка доза цианид. Слава Богу наистина, че са я приели малко след приема. Ако се беше забавила с час или два, можеше да има сериозни последици за сърдечно-съдовата й система. Но сега всичко е наред, не се безпокойте. Дадохме й антидот веднага щом установихме вида на отровата.

Лекарят се усмихна окуражително и си отиде, оставяйки Ели сама с Диана.

 

Тя поседя и я погледа малко, а после отклони поглед към малкия прозорец, през който влизаха последните лъчи на залязващото слънце. Наближаваше шест и половина и навън се смрачаваше все повече.

 

 

Надеждата на Ели да види Джъстин тази вечер бавно се изпаряваха, но тя трябваше да остане с Диана, защото тя най-вероятно имаше нужда от някого до себе си. Ели не я харесваше, но така трябваше.

 

 

Игра на съдбата (осемнадесета част)

Джъстин не спа цяла нощ и утрото го завари на дивана пред лаптопа. Той дори не забеляза, че получи три имейла, най-вероятно с предложения за апартамента. В един момент всичко от досегашния му живот загуби смисъла си. Сега смисъл имаха само писмата от Ели.

 

22.юли 2016

Честит рожден ден, мили мой приятелю! Нарочно не ти писах на предишните ти рождени дни. Не исках да ти развалям празника, защото предполагам, че не обичаш да ти пиша. Все пак реших да ти пиша, защото съм сигурна, че няма да ми отговориш. Най-вероятно няма и да прочетеш това. Но за мен това вече няма значение. Свикнах да ти пиша просто така. Кара ме да се чувствам по-добре. При мен нищо не се променя. Надявам се, че при теб не е така. Аз имам чувството, че всеки ден е същият като предишния и мога да ти кажа със сигурност, че утрешният ще е такъв, какъвто са били предходните поне двайсет. Струва ми се, че сянката ти започва да избледнява в съзнанието ми. Ти сега си за мен само един безплътен спомен, изпълнен с тъжна носталгия. Ти все повече ми напомняш на сън, който отдавна съм забравила и за който ми напомня само едно съвсем недоловимо усещане, че е съществувал някога. Питам се дали не трябва да спра да ти пиша тези безсмислени писма. След всяко едно от тях се чувствам виновна и самотна. Задето искам да си спомниш за мен. Може би не трябва. Може би е по-добре да сме забравени и да не се срещнем никога. Но ти ми липсваш много. Ти и твоите очи.

Ели

 

2. април 2017

Времето лети доста бързо, нали мили мой приятелю? Минаха почти седем години откакто се запознахме в онзи слънчев есенен ден. Не би повярвал, нали…тогава не би повярвал колко бързо ще избягат седем години и как след тях вече няма да ме помниш. Страхувам се, мили мой приятелю. Много ме е страх, че ще те забравя. А аз те забравям с всяка изминала секунда и непрекъснато те губя спомен по спомен. За мен няма по-страшно от това – да си отидеш от последното място, където съм намерила покой. Нищо не е тежко така, както е забравата. Дори факта, че вече не те интересувам, не боли. Дори тъгата ми бледнее пред възможността да не си спомня никога повече онези дни, в които нямаше нищо по-хубаво от това да те видя, макар и за мъничко. Аз няма как да запазя спомените за теб вечно, колкото и да се мъча. Дори и да ги запиша някъде, те пак ще изчезнат, ще избледнеят, ще излетят…защото нищо не е в състояние да съхрани несъхранимото. Може би това е нормално. Може би така е устроен умът, че да губи това, което най-много обича. Дали не трябва да се случи така? Дали не трябва да оставим това, което ни тежи, за да бъдем отново щастливи? Знаеш ли, тази дума ми е толкова странна и смешна…щастлив. Тя има ли смисъл за теб? Защото аз се опитвам да го открия, но не успявам. Тя е твърде чужда за мен. Може би само така ми се струва. Предполагам, че понякога съм твърде мрачна, но като че ли нямам друг избор и като че ли само това ми отива. Липсваш ми.

Ели

 

 

16. март 2018

Мили мой приятелю, Още една година излетя все едно беше просто една малко по-дълга седмица. Ти как си? Връщаш ли се в Канада понякога? Би било интересно, ако някой ден се засечем някъде. Ще ме познаеш ли? Аз мисля, че бих те познала. Нещо в мен би ми подсказало, че ти си някъде там, между хората. Нещо като едно прескачане на сърцето, нещо почти свръхестествено. Ще ми се да бе така. Предполагам, че съдбата не ни е отредила да се видим пак. Може би ако се видим, просто ще се подминем, сякаш сме съвсем непознати. После ти ще си тръгнеш без дори да се замислиш. Може би лицето ми ще ти навява нещо много далечно, на което ти няма да обърнеш внимание. Но аз най-вероятно ще се обърна и ще те гледам как си отиваш. А после не знам… Кажи ми, честно ли е да смятам, че не ти пука за мен? Не съм ли просто един безкраен егоист, задето търся вниманието ти във всичко и по всяко време? Липсваш ми.

Ели

 

Джъстин не усети как заспа над клавиатурата. В сънищата му се гонеха улици без край, хиляди хора и Ели, която му викаше нещо. Той обаче не чуваше думите й и се опитваше да стигне до нея, но тълпата от хора го отнасяше все по-далеч от нея.

 

 

Събуди се блед и облят в студена пот. За момент му се стори, че изпуска самолета, защото представата му за време се беше объркала, но погледна часовника и се успокои. Беше 12 часът в сряда и до полета му оставаше почти цял ден, защото излиташе в 8 сутринта в четвъртък. Той се върна обратно към потрепващия екран на лаптопа си. Оставаха още две писма.