Love will remember (двадесет и седма глава) Последна глава

2 месеца по-късно:

Лежах на една пейка в парка. Слънчевите лъчи нежно галеха лицето ми, като фон се чуваше смехът на децата, които си играеха. Най-вероятно изглеждах странно. Момиче, излежаващо се на стара пейка, само. Сигурна съм, че много от минувачите ми хвърляха по някой поглед. Но честно казано не ми пукаше. От известно време бе спряло да ми пука. След онази нощ повече не видях Джъстин. Дори не знаех дали е жив, но предполагам, че е, защото ако не беше щяхме да разберем. Все пак баща ми бе онзи, който го преби почти до смърт. Той се изпари, сякаш никога не го е имало. И като че ли никой от съучениците ми не забеляза това. Всичко си бе както преди. Даже завърших с отличен успех и ме приеха в университета в Маями. Отношенията ни с Кейт значително се подобриха. Започнахме пак да излизаме, но не толкова често. Изпитвам голяма нужда да съм сама, хората ме дразнят, отегчават, пречат ми. Искам да съм сама, да си мисля, да правя планове за бъдещето си като всяко нормално момиче на моите години. Баща ми също се промени, прекарва повече време вкъщи и правим разни неща заедно, гледаме филми даже. Дори си мисля, че е зарязал мръсните работи. Радвам се за него. Даже май си е намерил и някоя, защото често започна да излиза вечер, гласеше се пред огледалото, питаше ме дали ризата си отива с панталона му, как му е косата, а щом го попитах за къде се гласи толкова той просто казваше, че има бизнес вечеря. Това е хубаво, че е намерил някоя, която да го прави щастлив след смъртта на мама. Нито един път не отидох до къщата на Джъстин или до апартамента му. Част от мен изгаряше да го види дори за секунда, даже от далеч, а другата не желаеше да има нищо общо с този лъжец и се срамуваше, че някога е изпитвала силни чувства към него.

И докато си лежах и размишлявах нещо или по-скоро някой закри слънцето.

Отворих очи и го видях. Първоначално си помислих, че сънувам. Доста често ми се случваше, но този път си бе реално. Той наистина стоеше там, лека усмивка красеше лицето му, но в очите му се четеше тъга. Изправих се в седнало положение, не отделяйки очи от неговите. Той седна до мен.

-Здравей.-тихо ме поздрави.

-З-здрасти.-отвърнах му заеквайки.

Исках да му задам хиляди въпроси, но нито дума, звук не излязох от устата ми. Просто седях на старата пейка и го гледах. Колко ли глупаво изглеждах?

Той си пое въздух и започна да говори.

-Сигурен съм, че си много объркана и искаш да ми зададеш куп въпроси. Но преди това аз трябва да ти кажа няколко неща. След онази нощ заминах. След минути или може би часове лежане успях да стана, обадих се на баща ми и той дойде да ме вземе. Закара ме в болница, превързаха раните ми, казаха ми, че ще трябва да остане поне една нощ, но аз не исках да оставам затова късно вечерта избягах и се качих на колата ми. Карах без да зная накъде. Два месеца се лутах, мислих, обикалях, исках да забравя и всъщност бях доста убеден, че ще успея. Но сгреших. Осъзнах, че това, което направих с теб бе огромна грешка. Ти нямаш вина за случилото се между бащите ни, аз не трябваше да се меся и да търся отмъщение. Глупаво е, баща ми ме предупреди да не го правя, но не го послушах, защото бях воден от гнева. Дължа ти едно огромно извинение. Наистина съжалявам и съм искрен. Не го правя, за да се съберем или нещо такова. Искам и да знаеш, че чувствата ми към теб бяха истински, всичко друго може да е било лъжа, но не и те.-погледна ме тъжно, усмивката му отдавна бе изчезнала от лицето.- Съжалявам, дано някой ден ми простиш.

Постоя малко, може би чакайки моя отговор, но не знаех какво да му кажа.

В главата ми бе каша. След това стана и без да казва каквото и да е било си тръгна.

„Трябва да направиш нещо.” Вътрешният ми глас се обади.

Избутах настрана всички мисли и с бърза крачка, почти тичешком отидох при него. Хванах го за лакътя и той се обърна. Изглеждаше объркан, със сигурност не е очаквал нещо такова.

-Приемам извинението ти. Вече е минало, защо просто не го изтрием, сякаш не го е имало и не започнем отначало. Аз съм Шанел.-усмихнах му се и му подадох ръка.

Джъстин я пое и стисна леко. Сладка усмивка се появи на лицето му.

-Приятно ми е да се запознаем, Шанел. Казвам се Джъстин.

Започнахме да вървим по алеята. Разговаряхме си, опознавахме се. Започнахме да градим връзката си наново, но този път без лъжи.

Край

Advertisements

Love will remember (двадесет и шеста глава)

 

Първото, което направих бе да махна чаршафите, защото миришеха на него. След това отворих гардероба си и извадих всички негови дрехи, които бяха в мен. Сложих ги при чаршафите на пода. Извадих и всички бележки, които ми бе пращал, хвърлих ги в кошчето за боклук. Намерих кутийка кибрит, запалих клечката и я хвърлих в кошчето. Хартията започна да гори. А аз просто седях и наблюдавах как хилядите мили думи, които някога ми се писал изгаряха, думи като „Липсваш ми”, „Колко си красива”, „Ти си всичко за мен”, „Обичам те”, лъжи, нищо друго. Взех и снимките, които някога си бяхме правили, а после извадили на хартия. Започнах една по една да ги слагам в кофчето. Не исках да ги гледам, защото щеше да боли още повече, а нямаше да го понеса. След като и последната изгоря загасих огъна. Взех всички негови неща, които имах, чаршафите, кошчето и излязох от стаята. Къщата бе празна и зловещо тиха. Баща ми не се мяркаше никъде и по-добре.

 

Излязох от нас и ги изхвърлих в голямата кофа с боклук на края на улицата. Всичките ни спомени до мен, всичко, което ми напомняше за него, всичко, което бе свързано с него. Всичко…. Погледах ги за малко и след това се прибрах в нас. Отново се заключих и се свих на топка върху леглото, взимайки телефона си. Прегледах телефонните си контакти и се спрях на едно име „Кейт”. Да, все още пазех телефона и. Да и се обадя или не? Не бях сигурна, но имах огромната нужда да поговоря с някого. А тя бе единствената ми приятелка, останалите бяха просто познати, с които не бях общувала от твърде дълго време. Това се дължеше на появата на Джъстин, който бе обсебил живота ми и без който не правех почти нищо. Бях се изолирала от останалия свят, моят свят бе Джъстин. Всичко се въртеше около него. Натиснах зелената слушалка. Все още смятах, че идеята е глупава и бях почти убедена, че няма да вдигне. Изненадах се, когато го направи.

-Да.-каза сънено.

„Тъпачка” скастрих се наум. Въобще не бях видяла колко късно е. Минаваше 2ч.

-Кейт.-тихо казах.

Тишина…. Щеше ли да ми затвори?

-Шанел.-каза вече с не толкова сънен глас.

 

-Толкова съжалявам.-очите ми се напълниха със сълзи.

-Казах ти, че е късно за това. Лека нощ.

-Моля те, не затваряй.-примолих и се.

-Виж, много ми се спи. И не ми се играе тъпата ти игра. Ако с Джъстин сте се напили и си правите шегички, моля те не ме намесвай.

 

 

-Джъстин….-прошепнах.- Баща ми го преби.

Тя ахна.

– След като баща ми разбра за нас от теб -натъртих на последната дума.- Заплаши, че ще ме прати в Европа. Джъстин каза, че няма да го допусне и решихме да избягаме. Направихме го, но се случи нещо в колата. -започнах да плача.- Той се държеше толкова различно, сякаш бе друг, наговори ми ужасни неща, че всичко между нас е било лъже, че не ме обича, че ме е използвал, за да отмъсти на баща ми. След това баща ми ни намери и Джъстин излезе да говори с него, не знам какво са си казали, но той бе бесен и започна да го удря силно. Може да е мъртъв, едва дишаше, когато си тръгнахме.-плачех силно, не можех да спра.

-О, Шанел.-каза меко.- Толкова съжалявам, вината е моя. Можех да те покрия, когато баща ти се обади, но не го направих от инат. Исках да прецакам нещата, исках баща ти да види, че не си толкова перфектна за каквато те смята. Истината е, че завиждах на това, което имахте с Джъстин. Но ето, че всичко е било измислица. Толкова съжалявам, знам, че го обичаш много и не е бил някакво увлчение.-тя също леко заплака.- Бях ужасна приятелка.

И двете плачехме. След това в един глас казахме:

 

 

-Съжалявам.

Засмях се през сълзи.

-Независимо то всичко ти прощавам, защото и аз не бях най-добрата приятелка. Нямам си другиго освен теб, ти си ми като сестра. -Аз ти простих много, много отдавна, но просто бях инат и не исках да ти призная.

-Приятелки.

-Приятелки. Утре ще дойда до вас, ще си поговорим, ще хапнем сладолед в големи количества и ще плачем, много.

 

-Благодаря ти.

-Лека нощ.

-Лека.

 

 

И след това затворих телефона.

 

Оставих го настрана, гушнах възглавницата и се свих още повече. Дори тя миришеше на него. Вдишах дълбоко аромата ми и започнах да плача отново. Опитах се да не мисля, защото болеше много, но не успях. Пред главата ми като филм преминаха всичките ни моменти Джъстин: запознаството ни в парка, после срещата на вечерята, срещата в училище, първата ни целувка, първият ми път, не съжалявах, че го направих с него, защото част от мен все още го обичаше и отказваше да приеме случилото се, до днешните събития. Сгуших още по-силно възглавницата и се опитах да не мисля, за това, което се случи. Самозалъгвах се, че Джъстин наистина ме обича и всичко между нас е наред. Дори след малко ще дойде, ще се влезе през прозореца, преди това ще счупи някоя саксия, ще му се засмея. Ще легне до мен, ще ме гушне,ще ми каже колко ме обича, ще ме целуне, колко исках да усетя сладките му устни в момента. После настъпи мрак, появи се сериозното лице на Джъстин, припомних си какво ми каза, думите ехтяха в съзнанието ми, появи се разкървавеното му лице, в което нямаше и капка страх, не съжаляваше за нищо. Захвърлих възглавницата на земята. Приближих краката си близо до лицето ми и ги обхвана с ръце.

 

Сълзите не спираха да се стичат, не исках да плача, само исках да забравя. Да забравя абсолютно всичко….но това бе невъзможно. И тогава се сетих, можех да забравя поне за тази вечер, да си осигуря покой. Извадих от шкафчето до леглото ми малко шишенче с приспивателни и взех няколко. Отново легнах и след минута клепачите ми натежаха. Най-накрая покой….отивах на място без Джъстин…без баща ми…без училище…без Кейт…без болка…без сълзи…леко се усмихнах. Нямах търпение да се пренеса там….след секунди всичко потъна в мрак.

 

 

Love will remember (двадесет и пета глава)

Това е моят коледен подарък за вас!!!! Весели празници!!!!

 

Баща вече го чакаше и беше адски ядосан, докато Джъстин бе самото спокойствие. Размениха си няколко реплики, които не можех да чуя. Баща ми се ядоса още повече, можех ясно да видя как тялото му е напрегнато, а ръката му свита в юмрук.

 

След размяната на още реплики баща ми заби юмрука си в лицето на Джъстин. Подскочих и изпищях леко. Джъстин се опита да го удари, но баща ми не му позволи. Удряше го силно, риташе го в корема.

 

От носа на Джъстин капеше кръв. Бях повече от изплашена и без да се замислям разкопчах колана си и слязох от колата. Отидох при Джъстин и му помогнах да стане, изглеждаше зле, много зле, целия беше в кръв. В очите му не се четеше страх, не смяташе да се откаже, четеше се по-скоро неразбиране. Защо му помогах след като преди няколко минути ми каза, че не ме обича и само ме използва. Предполагам, че да му помогна беше просто рефлекс, направих го без да се замислям. Пукаше ми за него. Той се изправи, избърза кръвта и ме избута зад себе си. Погледнах към баща ми, който бе целия почервенял от гняв. И той не смяташе да се откаже. Веднага щом Джъстин се приближи към него нов юмрук от страна на татко бе изпратен към лицето му.

 

-Татко, моля те спри. -умолявах го.

 

Но той не ме чу. Удари го още няколко пъти. Джъстин бе на земята, не можеше да мръдне. Изглеждаше толкова безпомощен. Независимо от всичко трябваше да му помогна. Отидох при него, хванах го за ръката, но в този момент баща ми хвана мен и ме дръпна. Опитах се да се отскубна от хватката му, но не се получи. Беше много по-силен от мен. Продължи да ме дърпа далеч от окървавеното тяло на Джъстин. След това ме вкара в колата и той бързо се качи. Няколко секунди по-късно бяхме потеглили. Бях се обърнала назад и гледах към мястото, където допреди малко се бе разиграла сцената.

 

Джъстин все още лежеше. Не можех да видя дали все още диша, защото с всяка изминала секунда се отдалечавахме повече и повече. Ами ако беше мъртъв?

-Още утре заминаваш за Европа.

 

 

-Няма да се наложи.

-Това съм го чувал и преди.

-Е, този път е наистина. Оказа се, че ти си прав.-започнах да плача.

Той не каза нищо до края на пътуването ни. Щом паркира в гаража бързо слязох от колата и тичайки отидох в стаята си.

 

 

Заключих вратата, защото исках да съм сама. Огледах я….толкова много спомени.

 

Love will remember (двадесет и четвърта глава)

-Чувствата са взаимни.

-Какво искаш да кажеш?

 

Той завъртя очи.

-Баща ти ме мрази, както и аз него.

Очите ми се разшириха.

-Т-ти го мразиш? Защо?

 

-Сладката невинна Шанел. -леко се засмя.- Баща ти прецака моя, не по-скоро го разори, прецака нещата с фирмата, която ръководиха и на практика го остави на улицата. След това баща ти започна да разказва на всички как всъщност моят баща е виновен за разгрома на фирмата им, как е обичал да залага пари и да се чука със секретарката. Пълни глупости, на които всички по-влиятелни хора повярваха. Никой не искаше да работи с баща ми повече и в продължение на години.

Не знаех какво да му кажа.Знаех, че баща ми не е добър човек, знаех, че се занимава с незаконни дейности.

 

-Наистина съжалявам. -казах му тъжно.

Той се подсмихна.

-Недей, той си получи заслуженото.

 

-Какво искаш да кажеш?

Не исках да знам? Може би защото вече знаех какво точно ще ми каже и ме беше страх да го чуя.

-Ти, принцесо. Ти си моето отмъщение.

Не можех да повярвам на чутото. Той се шегува нали. Или сънувам.

 

-Значи всичко между нас не съществува и ти не ме обичаш.

Очите ми започнаха да се пълнят със сълзи.

 

 

-Да. Всичко е просто театър. От доста време мислех как точно да отмъстя на баща ти. Исках да отнема единственото нещо, което го прави щастлив, а именно ти. Беше по-лесно отколкото очаквах. Баща ти наистина се ядоса, но така и не ти каза истинската причина поради която не искаше да бъдем заедно, защото тогава съвсем щеше да загубиш доверие в него. И теб излъга, разказа ти научената и повтаряно до безкрайност история, в която лошият е баща ми.

 

 

Не можех да повярвам на това, което ми каза току-що. Сънувам…това е единственото обяснение, защото всичко, което изрече не е възможно да е вярно.

-Не сънуваш, Шанел. Това, което казах е истина.-кадифения му глас ме извади от мислите ми.

 

Погледнах го, а сълзите не спираха да се стичат по лицето ми. Сега ми зиглеждаше толкова различен, като напълно непознат. Беше сериозен, дори малко страшен. Очите ми не излъчваха приятната топлота както преди, от тях лъхаше студенина, омраза. Нямаше я умопомрачителната му усмивка, която караше краката ми да се подкосят. Не се чувствах сигурна вече.

 

 

-Кой си ти?-едва-едва успях да го попитам.

 

Той се засмя високо, което ме накара да се подскоча леко.

-Със сигурност не и онова сладко, лигаво момче, което обичаш или може би обичаше. След като видя кой съм наистина, след като видя истинското ми лице съм убеден, че любовта ти се е изпарила.

 

Гледах го уплашено.

-Ще ме убиеш ли?

Изпитвах огромен страх от отговора му.

-Не, засега ми трябваш жива.

Чухме някой да свирка с клаксона си. Обърнах се и видях колата на баща ми. Още повече се уплаших, но се почувствах и малко облекчена. Той не каза нищо, погледна огледалото за задно виждане и леко се усмихна. Отби колата.

 

-Стой тук и не излизай. Бързо ще приключим.

Изтръпнах.Бях като парализирана и не можех да мръдна. Само много леко кимнах. Той ме погали по косата и прошепна в ухото ми.

-Добро момиче.

След това излезе от колата.

 

 

 

 

Love will remember (двадесет и трета глава)

 

Чух някакъв звук. Реших да го игнорирам, може да съм си въобразила. Но не бях, защото го чух пак. Вдигнах глава и видях, нечия сянка на терасата. Очите ми се разшириха. Шумът продължи и беше пределно ясно, че отвън има някой, който чука на прозореца. Много бавно станах, избърсах сълзите си и отидох до вратата на балкона.

 

 

С всяка стъпка все повече можех да видя от непознатия. Беше Джъстин.

 

 

Сложих си ръката върху стъклото, той направи същото. Изглеждаше объркан, но и успокоен.

 

 

Отворих вратата на балкона и той влезе.

 

 

-Помислих, че се е случило нещо.-каза тъжно.

-Не, аз просто…. Не ме остави да довърша.

-Няма значение. Хайде да тръгваме.

Огледа се за багажа ми и щом го видя бързо го взе. Все още бях объркана, но не му казах нищо просто тръгнах с него. Излязохме през входната врата. Предполагам, че вече няма значение дали ще ме види някой или не. Така или иначе повече нямаше да се върна. Повече нямаше да се върна…тези думи се загнездиха в главата ми и не искаха да излязат.

Качихме се в колата му. Дори не забелязах как сме стигнали до нея. Преди да запали двигателя ме погледна.

 

-Сигурна ли си, че го искаш?

-Да.

 

И без да каже каквото и да е било потегли. Пътувахме в тишина, не знайно накъде. Тишината значеше мислене от моя страна. Нещо, което мразех, защото не води до нищо хубаво.

 

Отново се запитах дали това,което правех бе правилно. Бягството ли е решението. Едва ли баща ми ще седна с нас, ще говори с Джъстин, ще изслуша мен и ще се опита да ни разбере. Ако не бях тръгнала с Джъстин, баща ми щеше да ме изпрати в Европа. А това не е опция. В главата ми за пореден път бе каша. Хиляди въпроси се лутаха насам-натам, чакайки отговорите си.

-Джъстин?

 

 

Обърна главата си към мен.

-Да.

Прехапах леко устна. Исках да му кажа толкова неща, но не знаех откъде да започна. Може би от това, което ме тревожеше най-много.

 

-Мислиш ли, че постъпваме правилно?

Погледна ме объркано, но не каза нищо.

-Това ли е единственото ни решение?

-Да не би да размисляш?

 

 

-Не, аз просто съм много объркана.

В продължение на няколко минути никой нищо не каза.

-Преди да тръгна за гарата се замислих за много неща. Потънах в мислите си и изгубих представа за времето.

Гледах напред, не исках да срещам погледа му или да видя как ще реагира на думите ми.

 

 

-Мислих за теб, за баща ми, за това какво ще стане след като избягаме. Алтернативни версии на бъдещето ни. След това баща ми ще се откаже от мен, знам го. Няма да иска да ме види повече. Защото съм сигурна, че след като разбере какво съм направила ще бъде много наранен. Аз съм единственото му семейство, а сега вече и мен ме няма.-въздъхнах.

Погледнах с крайчицата на окото си Джъстин и той се подсмихваше. Бях повече от объркана.

-Не разбирам тогава защо баща ми те мрази толкова много.

 

 

-Чувствата са взаимни.

-Какво искаш да кажеш?

 

 

Той завъртя очи.

-Баща ти ме мрази, както и аз него.

 

 

Очите ми се разшириха.

-Т-ти го мразиш? Защо?

Love will remember (двадесет и втора глава)

 

Бях си в нас, минаваше 21 часа. Денят ми мина бавно и скучно. Правех едно и също във всеки час-слушах тъжна музика и си драсках в тетрадката. Никой не си направи труда да попита какво ми е и по-добре. След това се прибрах у дома, ха….колко странно звучи тази дума. Не мисля, че мога да определя мястото, в което живея като дом. Предполага се, че трябва да се чувствам защитена, на сигурно място, обгърната от любовта на близките, но всичко, което имам аз е голяма празна къща, в която не цари никакво щастие. Да тихо и спокойно е, защото няма никой. Само аз и баща ми, който никога не е тук, когато искам, но и да е това не променя нещата. Той не разбира. Може би го е страх, че ще остане сам, мама почина и има само мен. Не иска да ме дели с никого, иска ме само за себе си. Но по този начин ме обрича на нещастие, не го ли проумява. Очевидно не. Започнах да вадя дрехи от гардероба, дори не знаех какви точно ще ми трябват. Не знаех къде отиваме, не че имаше значение предполагам. Просто натъпках няколко блузи и дънки в сака, сложих си бельо, два чифта кецове и още други неща и след около 30 мин. бях готова с всичко. Имах още малко време преди да тръгна. За мое щастие баща ми пак щеше да работи до късно. Нямаше нужда да се измъквам от нас през прозореца например. Щях да изляза през входната врата без да ми пука кой ще ме види и да си хвана такси след това за към гарата. Трябваха ми около 20-30 мин.

 

Имах още време, което не знаех как точно да запълня. Извадих бележката от шкафчето и я прочетох отново и отново и отново. И тогава за първи път се замислих „Струва ли си?”. Наистина плашещ въпрос. И преди съм имала такива мисли, лесно успявах да ги избутам надалеч, но днес някак си не успях. Дали наистина си струва да оставя баща ми, да напусна града, дома си, училище, за да бъда с Джъстин. Макар, че се познавахме от няколко месеца все още не знаех много неща за него. Така и не ме запозна със семейството си. Нито с приятелите си. Всъщност като се замисля никога не съм го виждала с някой друг. В училище така и не се сприятели с никого и това не му пречеше, защото имаше мен. Но в старото му училище не може да не е имал поне един приятел. Със сигурност е имал врагове, защото ми каза, че са го изгонили заради сбиване. Той не изглеждаше като човек, който ще се сбие, но все пак. Може би това бе част от него, която все още не бях опознала и не мисля, че искам да опознавам. Всеки си има тъмна страна, не бях срещала неговата. Но пък светлата му страна бе толкова хубава и привличаща, че забравяш за тъмната. Каква ли е тя? Какво ли го изкарва извън релси? Дали ако го ядосам много ще ме удари? А ако го направи ще остана ли с него? Но преди да си отговоря на тези въпроси трябва да отговоря на най-важния сигурна ли съм в решението си и познавам ли достатъчно Джъстин, за да замина с него и повече да не се върна. Защото замина ли край, баща ми ще се откаже от мен и повече няма да иска да ме види. Ако нещата между нас с Джъстин не потръгнат и се разделим къде ще отида? Нямам си никого, ще имам само него ако отида в 23 часа на гарата. „Не” Казах си. Не искам да мисля такива неща, не бива. Стига. Но уви това не спря потока от лоши мисли.

 

 

Какво точно знам за Джъстин? Фамилията му, бащите ни се мразят, няма братя или сестри, има собствен апартамент, перфектен е, държи се адски мило с мен, защитава ме и ме обича. Познавам тази част от него, която той иска да ми покаже. Какво ми става, откъде дойдоха тези мисли. Аз го познавам, обичам го, не мога да живея без него. Дали? Ще зарежа ли всичко заради него? Нима ще оставя баща ми, мъжът, който ме е отгледал, за да бъда с някакво си момче? И тогава се замислих за хилядите неща, които баща ми ми каза относно Джъстин. За това как трябва да съм далеч от него, че е неприятност и само ще ме нарани. Досега не бях мислила над тях. Дори не знам защо мисля сега. Но ето до какво води твърде многото свободно време. Баща ми ме обича. Макар понякога да смятам, че не е така го знам, не е нужно да му го казва. Започнах да се съмнявам в обичта му след като Джъстин се появи. Може би се дължеше на факта, че баща ми не го харесваше. Стори ми се странно и крайно неприемливо баща ми да не иска собственото му дете да е щастливо. Това ме обърка още повече.

 

И затова реших, че не ме обича, просто не иска да остане сам, защото знаеше, че щом завърша ще замина за Маями и Джъстин ще е с мен. Ще се връщам рядко и къщата ще стане по-пуста отколкото е, ако това е възможно. Но сега като се замисля всеки родител иска детето му е да щастливо, може би баща ми наистина е искал да ме предпази. Но защо от Джъстин? Дали не знае нещо за него, което аз не знам. Защо не ми каза? Ако го беше направил щеше да е по-лесно, щях да знам и нямаше да се замесвам с него. Но не мисля, че това е възможно. Защото аз изпитах нещо още тогава в парка, през нощта, когато не знаех кой е, не знаех нищо за него, не знаех, че баща ми няма да го хареса. Още от тази нощ успя да ме спечели, да ме привлече. Беше съдба, писано ни е да сме заедно. Няма как всичко да се нагласи толкова добре, нали? Имаше нещо гнило в Джъстин, чак сега осъзнах това, но какво? И имаше ли значение за мен след всичко, през което и двамата преминахме? Не…да…не знам. Ъгх…

 

 

Телефонът звънна и ме извади от мислите ми. Слава богу, главата ми щеше да експолодира. Погледнах часовника…минаваше 23. Но как е възможно? Телефонът продължи да звъни. Кой ли можеше да е? Джъстин? Със сигурност никой друг не знаеше домашния ми номер, но защо звъни на него. Бързо взех другия си телефон и видях, че батерията е паднала и се е изключил. Телефонът продължаваше да звънни, не знаех какво да правя. Бях толкова объркана. Седнах на пода и зарових глава в коленете си.

 

 

Започнах да плача без да знам защо или знаех. Разбира се, че знаех, но не исках да си признавам. Ами сега какво ще си помисли Джъстин? Че съм премислила и не искам да избягам. Закъснях. А наистина ли съм размислила? Ако бях толкова сигурна нямаше да се впускам в такива размишления, нямаше да поставя на съмнение всяко негово действие, нямаше да се опитам да разбера защо баща ми толкова не харесва Джъстин и защо не иска да съм с него. Но го направих.

 

Не знам колко точно време мина, от колко минути или вече часове седя на пода, скрила лице в краката си и плача. Не знаех какво друго да направя. Главата ме болеше от толкова мислене и просто спрях, не знам как се получи, но всичко е ума ми е черно…

 

Love will remember (двадесет и първа глава)

 

За моя изненада бях успяла да се наспя. Мислех си, че ме чака безсънна нощ, но сгреших. Чувствах се на сигурно място в прегръдките на Джъстин, в безопасност.Но ето, че вече съм будна, него го няма и реалността се сгромолясва с пълна сила върху мен. Чувствах се толкова изморена, не физически, а психически. Нямах сили дори да мръдна, а трябваше да отида на училище.

-Време е да ставаш.

Чух ужасния глас на баща ми, напомняйки ми за тъпото училище. Ъгх…

 

 

Надигнах се и видях бележка, оставена от Джъстин. Взех я и я прочетох:

 

„Чакай ме на гарата в 23 часа.”

Препрочетох я няколко пъти и след това я прибрах в нощното шкафче на сигурно място. Не исках никой да я вижда особено баща ми. Отидох в банята и се изкъпах набързо. След това се облякох-черен потник, черни дънки по крака и черни кецове. Да, тоалетът ми отговаряше на моето настроение. Вързах косата си на ниска опашка и си сложих малко повече грим, за да прикрия подпухналостта и уморения вид. Взех си нещата и без да закусвам се насочих към гаража, но баща ми ме спря.

-Надявам се, че снощи бях пределно ясен.

 

Не му казах нищо, а ми се искаше. Не беше прав нито едно от нещата, които каза снощи бяха верни. Не исках да споря с него.

-Защо не разбираш, Шанел? Не те наказвам.

Завъртях очи и му обърнах гръб, излизайки от нас. Нямах нервите да се занимавам с него и да му обяснявам, че не той е човекът, който ще реши кое е добро за мен и кое не.

 

В училище ми се стори толкова пусто и непознато. Сиво и глухо, нищо, че всички бях твърде шумни и смехът им ехтеше из цялата сграда. За мен те бяха неми. Джъстин го нямаше, вероятно подготвяше нещата за довечера. Кейт също не се мяркаше, силно се надявах и да не я видя, защото нямаше да сме красива гледка. Бях и толкова ядосана, но го очаквах. Знаех си, че в крайна сметка тя ще е тази, която ще развали всичко. Очевидно за нея нашето приятелство не значи нищо. И аз имах вина за това, но точно в този момент не исках да мисля за причините развалили нашата дружба. Всъщност причината е само една и се казва Джъстин Бийбър, но както и да е. Избутах тези мисли назад в съзнанието ми и се насочих към часа по английски.

 

 

Седнах на последния чин, далеч от учителя, далеч от погледите на останалите. Погледнах празното място до мен и се натъжих. Обикновено Джъстин седеше до мен и през цялото време си говорехме тихо или си пишехме бележки, слушахме музика, а понякога той не спираше да ме гледа, аз почервенявах и той се смееше. Това докарваше и двама ни до наказание или изгонване както и до втренчване на целия клас в нас. Но не и днес. Пуснах си музика, неговата музика. Тази, която беше подбрал специално за мен. Всяка една песен беше толкова хубава, изпълнена с много смисъл. Учителят влезе и започна да преподава, но какво от това. Продължих да си слушам музика и да драскам в тетрадката ми.

 

 

Музиката спря и телефонът ми извибрира. Бях получила СМС:

„Надявам се, че си добре. Липсваш ми адски много, но няма как да бъда в момента с теб, имам неща за уреждане.”

След като го прочетох написах отговора си:

„И ти ми липсваш много.”

Пратих му го и минута след това получих смс от него:

„Скоро ще сме заедно, само двамата. Не забравяй 23 часа на гарата. Обичам те.”

„И аз те обичам толкова много.”

Бързо написах и му го пратих.

Звънецът би и всички започнаха да излизат от стаята. Аз също се оправих бързо и с бърза крачка се насочих към следващия час-биология.

Love will remember (двадесета глава)

 

„Моля те, ела колкото се може по-бързо.”

Изпратих го и след секунда получих отговора му:

„До час съм при теб.”

 

Захвърлих телефона и станах от леглото.

 

Погледнах през прозореца, видях баща ми да тръгва. Поне нямаше да си е в нас. Слънчевите лъчи галеха кожата ми, но имах чувството, че я изгарят. В този момент мразех слънцето, което сякаш със своето щастие ми се подиграваше. Мразех всичко, мразех баща ми, Кейт, тъпата къща, в която живеех, факта, че съм богата. Всичко.

Отдръпнах се от прозореца и влязох в банята.

 

Погледнах се в огледалото и се изплаших. Това не бях аз, не, момичето от среща бе друга. Тя изглеждаше подпухнала, с ужасна коса, сплетена и хвърчаща навсякъде. Изглеждаше тъжна и нещастна. Сякаш никога през живота си не е била щастлива или пък не се е усмихвала. Това момиче ме плашеше. Съблякох се и се шмугнах по душа. Топлата вода ме успокои, дори за мих забравих за всичко, но щом излязох реалността ме връхлетя. Излязох бързо от банята, не исках да срещам повече очите на непознатата в огледалото.

 

Облякох пижамата и си легнах, сгуших се и затворих очи. Дали сънят щеше да ми даде така желания покой, едва ли, щеше само да направи всичко по-лошо. Всичко стана черно. Не сънувах нищо, просто черно петно, тишина…Усетих нещо, лек полъх, някой легна до мен, целуна рамото ми. Чух га да вика името ми…

 

Отворих очи и срещу мен лежеше Джъстин, изглеждаше притеснен. Подсмръкнах и се сгуших в него. Буквално се вкопчих, не исках никога да го пускам.

 

-Какво е станало?-попита ме тихо.

 

Той също ме прегърна. Чувствах се на сигурно място в ръцете му. Сякаш никой нищо не може да ми направи, нито дори баща ми.

-Обичам те.-едва-едва казах.

-И аз те обичам.

Мисля, че бе объркан повече от всякога. Трябваше да му обясня, не исках, нямах сили за това…. Поех си въздух, не бях готова да водя този разговор с него.

 

 

-Баща ми….разбра за нас…ще ме изпрати в Европа.-очите ми се напълниха със сълзи.- Не мога да живея без теб, обичам те толкова много. Ти си ми всичко. Не мога, просто не мога….-заплаках неудържимо.

-Шшшшш….-погали ме по главата.- Ще измисля нещо, не се тревожи. Той няма да застане между нас, няма да ни раздели. Но трябва да си готова да го оставиш, да избягаш от живота си.

 

 

Надигнах се и го погледнах. Той избърса сълзите ми.

-Знам, че ще е трудно, но нямаме друг избор.

Кимнах.

 

-Знам. Не мога да живея без теб, готова съм на всичко. Не мога да си представя деня без да те видя, целуна, докосна, без усмивките ти, тъпченето ти като прасе -и двамата се засмяхме-, шегите, смеха ти, самия факт, че около теб съм друг човек, по-добър.

Сгуших се в него и положих глава на гърдите му.

 

-И аз не мога без теб. Успя да влезеш под кожата ми, успя да откраднеш сърцето му. Обикна мен, Джъстин, а не парите ми. Нищо няма да застане на пътя ни, нищо. -повтори последната част тихо и ме целуна по главата.

 

 

Започна леко да ме гали по гърба и прошепна няколко пъти:”обичам те”. Очите ми започнаха да се затварят…пренесох се в моя измислен свят, в който съществувахме само аз и той….ние двамата….

Love will remember (деветнадесета глава)

По пътя към нас не спрях да си мисля за целувките му, за тези негови сладки устни. Когато бях с него забравях за реалността, за проблемите и се пренасях в друг свят. Обзета от такива мисли не осъзнах кога съм стигнала до нас. Видях колата на баща ми, което значеше, че си е в нас. Дано е в кабинета си и не ме види. Влязох в къщата и на пръв поглед всичко изглеждаше както обикновено, беше тихо и не ме мяркаше никой. Но грешах.

-Шанел .-чух гласът му да ме вика от хола.

 

 

С бавни стъпки отидох при него. Започнах леко да треперя, а дори не знам защо. Поех си въздух и влязох в стаята. Той четеше вестник, който веднага остави щом ме видя.

-Как мина момичешкото парти.

 

 

Поех си въздух.

-Много добре, с Кейт успяхме да наваксаме, знаеш клюки, момчета.

-Така ли? Това е много интересно, защото снощи се обадих в тях и тя ми каза, че вече не сте приятелки.

 

Цялата се разтреперих. Баща ми ме огледа от горе до долу.

-Къде беше снощи Шанел?

 

 

-Ъм…аз….такова.-заекнах, незнаейки какво да му кажа.

Погледът му се спря на ръката ми. Мисля, че видя дланта ми.

-Какво е това на ръката ти?

 

Веднага я скрих зад гърба си.

-Нищо.-побързах да отрека.

Той започваше да се ядосва.

 

-Искам да я видя.

Не можех да направя нищо друго освен да му я покажа. Протегнах ръката си, която трепереше. Той я хвана грубо и започна да чете написаното.

-”Избягай с мен”, Джъстин –промърмори.- Била си с него снощи, нали?

Не казах нищо, просто сведох глава.

-Не ти ли казах да не се виждаш повече с него.-започна да вика.- Той е неприятност, ще те нарани. Защо не го осъзнаваш?

 

 

-Аз го обичам. -тихо казах.

-Обичаш го?-ядоса се още повече.- Добре е успял да те оплете в мрежите си. Промил ти е мозъка. Той не е добър за теб, не е този, за когото се представя. Обеща ми, Шанел, обеща ми, че няма да се виждаш повече с него. Съжалявам, но ще се наложи да те пратя в интернат.

-Какво?-бях шокирана.

-Не ми оставяш никакъв друг избор. Предупредих те, но ти не ме послуша, сега ще си понесеш последствията. Заминаваш след няколко дни, в Европа, достатъчно далеч от него.

 

-Не може да ми го причиниш. Той ме обича и аз го обичам. Не мога да живея без него, защо не разбираш.-сега аз крещях, а от очите ми капеха сълзи.- Джъстин е единственото хубаво нещо в моя живот, той ме прави щастлива. Той е винаги до мен, разбира ме. Ти дори не си направи труда да го опознаеш, не знаеш нищо за него. Но вече реши, че е лош и ме използва. Не е така, грешиш. Само, защото ти си нещастен, не значи, че и аз трябва да бъда. Сляп си, не виждаш нищо, освен себе си и своята болка. Не искаш да ме разбереш.-заплаках още повече.

 

Не го оставих да говори, а веднага се затичах към стаята ми. Легнах на леглото и започнах да плача неудържимо. Няколко писъка, заглушени от възглавницата, излязоха от устата ми.

 

Това не се случваше, не и на мен, не, не, не. Това е просто сън, глупав кошмар, не се случва наистина. Продължих да плача. В главата ми беше каша, хиляди моменти преминаваха-от скарването с баща ми преди малко до снощи.

 

 

След няколко минути, може и дори часове спрях да плача. Не мисля, че ми бяха останали повече сълзи. Бързо взех телефона, който Джъстин ми беше дал, за да може да си говорим, след като баща ми взе моя, и написах:

„Моля те, ела колкото се може по-бързо.”

Изпратих го и след секунда получих отговора му:

„До час съм при теб.”

 

Love will remember (осемнадесета глава)

Усетих леко гъделичкане по гърба.Отворих очи и леко обърнах глава, за да видя лицето на Джъстин, който се беше съсредоточил и пишеше нещо. Усмихнах му се.

 

 

-Какво правиш?

Той ме погледна и целуна по бузата.

-Просто си пиша.

Засмях се.

-И какво написа?

 

 

Наведе и прошепна в ухото ми.

– Че си моя.

 

 

След това ме целуна страстно, жадно. Засмука малка част от врата ми. Остави куп целувки по цялото ми тяло. След това се отдръпна и двамата дишахме тежко. Той взе маркера и се усмихна сладко.

 

 

Започна да пише по врата ми, скривайки малката смучка, която току-що ми направи.

След като бе готов се отдръпна и каза:

-Толкова си секси.

 

Изчервих се цялата, а той ми се засмя.

-И в същото време си толкова сладка и невинна.-целуна ме по носа.

Взех му маркера и седнах на колене.

-Сега е мой ред.

-Добре.-той легна на леглото.- Може да правиш каквото поискаш с мен, няма да се съпротивлявам.

Засмях се. Написах на врата му „ти също си много секси”

 

След това от вътрешната страна на ръката му написах: ”Обичам те”. Той го видя и се усмихна.

 

-И аз те обичам.

И накрая написах на гърдите му от страната на сърцето „завинаги” и го целунах. Оставих няколко малки целувки и след това се сгуших до него.

 

 

-Иска ми се да може да останем така завинаги, далеч от всичко и от всички. Само аз и ти. Но е невъзможно.

-Не съм съгласен.

 

 

Надигна се и взе маркера. Взе ръката ми нежно и написа:”Избягай с мен”.Погледнах малките заврантулки. Де да беше толкова лесно.

 

Целунах го.

-Трябва да тръгвам.

Джъстин направи тъжна физиономия.

-Толкова скоро. Нека поне ти направя закуска.

-Добре.

Надигна се и ме целуна след това с бърза крачка излезе от стаята.

 

 

Чак сега имах възможността да огледам стаята му. Не беше лъскава и претрупана. Изглеждаше много обикновена, но ми хареса. Стените бяха боядисани в синьо, имаше плакати, баскетболни тениски на известни баскетболисти с автографи, дори видях и голям плакат на Бийонсе. Леглото му беше огромно, имаше гардероб, скрин, върху който бе сложил телевизор. Да не забравя и големия прозорец, от който се откриваше най-красивата гледка на света. Погледнах измачканите чаршафи и спомените от снощи ме връхлетяха. Невероятна нощ, която никога няма да забравя. Всичко беше перфектно. Усетих как лицето ми започва да гори. Засмях се леко на себе си. Полежах още малко, припомняйки си всяка една целувка, всяко едно докосване. След това станах и се запътих към банята. Тя си беше доста голяма и всичко бе бяло, имаше огромно огледало. Измих се набързо и вързах косата си на висока конска опашка. След това се облякох. Намирането на дрехи бе малко трудно, защото бяха буквално навсякъде, но се справих. Когато бях напълно готова излязох от стаята му. Ами сега. Бях в коридора и от двете страни имаше врати. Усетих миризмата на пържени яйца и тръгнах напред. Кухнята беше точно срещу спалнята. Влязох и видях Джъстин да готви.

Изглеждаше толкова странно, но и някак секси, защото беше само по боксерки.

-Харесва ли ти това, което виждаш.

Гласът му ме извади от унеса ми. Беше ме хванал, че го зяпам. Изчервих се.

-Аз…ъ….ъм…

 

 

Той ми се засмя. Седнах на масата и той дойде, държеейки две много хубаво ухаещи чинии с бъркани яйца. Коремът ми леко изкъркори, досега не бях забелязала, че съм гладна. Джъстин сложи чиниите на масата и седна срещу мен.Опитах ги и наистина бяха адски вкусни.

-Как са?-нетърпеливо попита.

-Много са вкусни.

-Радвам се.-каза и започна да яде.

 

 

След няколко минути отново заговори.

-Как си? Нещо боли ли те?

-Нем,супер съм.

 

 

-Чудесно. -усмихна се широко.- И ако си готова можем да тръгваме.

-Няма нужда ме караш до нас.

-Ти сериозно ли?-повдигна вежда.-Само ми трябват около 5-10 мин., за да се облека. Може да погледаш телевизия или нещо такова.

-Добре.

Той сложи чиниите в мивката и излезе.

 

 

Взех дистанционното и започнах да прещраквам каналите. Нямаше какво да се гледа по това време. Накрая го оставих на MTV, даваха Awkward. Точно на рекламите Джъстин се появи, облечен в черна тениска и черни дънки, да не забравя и любимите му супри, отново в черно. Изглеждаше повече от добре. Има дни, в които се питам как може някой като него да изпитва каквито и да е чувства към някой като мен. Но бързо избутах тези мисли.

-Готов съм.

 

 

Излязохме от апартамента, а след това и от сградата. Като Джъстин не пропусна да поздрави портиера, който ми се усмихна адски мило. Качихме се в колата му и не след дълго потеглихме. Той си сложи черните очила, с които изглеждаше, ако е възможно изобщо още по-секси.

 

 

-Има ли ми нещо на лицето?

 

– Не, аз просто не мога да сваля очи от теб.

Той се подсмихна. Не след дълго стигнахме, няколко пресечки от нас. Той спря колата и ме погледна.

 

 

-Снощи беше невероятно, принцесо.-наведе ме и ме целуна продължително.

 

 

Зарових ръка в косата му и леко го разроших. Той ме премести да седна в него и продължихме да се целуваме страстно. Прокарах ръцете си по гърдите му, той леко ме стисна за дупето и леко измърка в ухото ми. Аз от своя страна изстенах името му. Отдръпнах се от него, опитвайки се да си поема въздух. В очите му ястно се четеше колко много ме иска, аз също исках да повторим това от снощи, още тук в колата ми. Но червената лапмичка светна в главата ми. Целунах го още веднъж и станах от него, излизайки от колата. Джъстин определено изглеждаше разочарован.

 

 

-Ще ти се реванширам.

Очите му светнаха.

 

 

-Обещаваш?

-Обещавам.

-Чао, принцесо.

 

 

-Чао, Джей. След тези думи се обърнах и тръгнах към нас.

Чух колата му и се обърнах, вече го нямаше.