The Subway (четвърта част)

Щом слязох от автобуса сложих шапката си. Валеше сняг на парцали. Изглеждаше красиво въпреки че мразех зимата. Твърде много дрехи, досадни шапки и боцкащи пуловери и шалове. Лятото, от друга страна, бе твърде топло, потях се и слънчевите лъчи ми действаха изтощително.

Влязох в метрото и седнах на пейката. Оставаха 5 мин. Не можех да не се замисля дали тя ще е там, седяща в ъгъла и пишеща.

Намирах себе си все по-често да мисля за нея. Бях запомнил всеки малък детайл, бях прекарал твърде много време в тайно съзерцаване. Надявах се да не е забелязала, защото последното, което исках е да изглеждам като преследвач или досадник.
Влакчето дойде и се качих, по-скоро успях да се натъпча вътре. Никога не е имало толкова много хора и не разбирах защо.

 

-Ауч. – издишах.

Нечие токче се срещна с крака ми. Болезнено. Не чух никой да се извинява, но не съм и очаквал нещо по-различно. Хората бяха забравили обноските си и милото държание вкъщи и винаги бяха намръщени.
След като бях ръгнат в корема от дръжката на чадър реших, че е крайно време и аз да съм груб.
Влакчето спря и някой се бутна в мен, аз от своя страна също се бутнах в него и не се извиних.

-Хей. Това е грубо. – чух момичешки глас зад мен.

Обърнах се, за да хвърля гневен поглед, но вместо това лицето ми застина. Тя стоеше срещу мен, толкова близо. Ваниловият аромат на парфюма и погали сетивата ми.

 

Гледаше ме ядосано, но не можех да не се подсмихна, защото бе по-ниска с две глави от мен и изглеждаше толкова малка и крехка.

 

 

-Не виждам нищо смешно. – нацупи устни.

„Не, моля те, не се ядосвай, не се ядосвай на мен. Усмихни се, моля те. „
Исках да кажа, но не го направих.

 

Тя ми хвърли страшен поглед, което ме накара да се почувствам виновно и след това лицето и напълно се промени.

 

 

Засмя се кокетно и нямаше следа от гнева.

-Хвана се. – продължи да се смее.

Стоях пред нея и я гледах с празен поглед.
Влакчето спря, а тя се олуля и щеше да падне ако не я бях хванал за лакътя.

 

 

-Благодаря. – дари ме с ослепителната си усмивка преди да слезе на спирката.

Вратите се затвориха. Аз проследих как малката и фигура изчезна и бе заменена от тъмнина.

 

Все още се опитвах да осъзная какво се бе случило току-що.

1. Проведох разговор с нея.
2. Бутнах я и не и се извиних. Сигурно ме мисли за пълен идиот. Страхотно първо впечатление.
3. От ядосано състоянието и се промени на 180 градуса. Усмихна ми се. Усмивка, която щях да помня дълго.
4. Тя сляза по-рано от мен. Нещо, което никога не бе правила.

Advertisements

The Subway (трета част)

Белите и кецове, на които бяха написани с черен маркер различни неща, бяха първото нещо, което забелязах щом седнах във вагона.
Опитах се прочета някои от тях:

„Бягство”

„На далеч”

„Щастие?”

„Приключение”

„Мечти”

„Самота”

„Съществуване”

„Вярвай”

 

Друго, което ми направи впечатление бе, че не пишеше в тефтера си. Той беше оставен в скута и. Можех да чуя музиката, идваща от слушалките и. Не успях да разбера какво се пее, но мелодията бе тъжна. Очите и бяха затворени, а по устните и имаше рани. Поемаше си дълбоки глътки въздух.

Какво ли се бе случило?
Със сигурност не и нещо хубаво. Изпитах нуждата да я прегърна, да прошепна в ухото и, че всичко ще е наред и че съм тук до нея.
Тези мисли ме изненадаха. Не я познавах, дори не знаех името и, но ето ме, искащ да я прегърна.
Не помръднах от мястото си, а продължих да я гледам. Продължих да гледам колко трудно си поема нужните глътки въздух.
До края на возенето ми тя не помръдна и не отвори очи дори за секунда.

 

Преди да сляза я погледнах за последно. Усетих болезнено свиване.

И в този момент по бузата и се търкулна една сълза.
Бях слязъл, вратите се затвориха и тя изчезна. Дълго време стоях загледан в празния тунел. Мислех си как в една друга реалност щях да седна до нея, да я прегърна и да избърша сълзите и.

***

Нямаше я, нямаше…Огледах вагона няколко пъти. Жена с 3 деца, няколко момчета, баба, но не и момиче със сив тефтер и розови слушалки. Седалката в ъгъла бе празна.
Разтревоженост…това почувствах. Вчера изглеждаше доста зле. Беше повече от ясно или поне за мен бе, че се бореше с нещо. И ето сега я няма.

Не беше моя работа да се тревожа за нея. Но колкото и откачено да звучеше тя бе станала част от живота ми, от мислите ми и дори от сънищата ми.

 

Не знам как е възможно това непознато момиче да ми въздейства така. Лудост…

The Subway (втора част)

Погледнах към таблото и оставаха още 2 минути до пристигането на влакчето. Започнах да крача напред и назад. Бях твърде стресиран, за да седна или да стоя прав, облегнат на стената. През идната седмица щях да имам твърде много изпити, които трябваше да изкарам с отличен или поне много добър ако исках да се освободя от изпитите на сесията. На никой друг не му пукаше толкова много. Хората бяха свикнали да изкарват слаби оценки, но достатъчни, за да минат. Аз не бях от тях. Не се задоволявах с просто минаване. Изпитвах някаква нездравословна нужда винаги да имам високи резултати и да бъда похвален за добрата си и упорита работа. Самият факт, че от мен се очакваше да имам блестящ резултат и аз го изисквах от себе си ме стресираше още повече. Прекарвах твърде много време в библиотеката и стоях до късно, за да чета и да се опитам да не забравя информацията.

Качих се в последния вагон.

 

Веднага я видях. Седеше на същото място, пишеше в сивия си тефтер и бе скрила част от лицето си в черен плетен шал. Можех да видя как умът и работи на пълни обороти.

Какво ли пишеше? Защо го правеше?
Куп въпроси, на които едва ли щях да получа отговори. Не и ако не я попитам. А самата мисъл да се приближа до нея и да я заговоря, тя да гледа мен, да се усмихва на мен, ме ужасяваше. Караше коремът ми да се свие. Предполагам, че ако бях по-комуникативен нямаше да имам проблем с това. Но не мисля, че комукативните биха и обърнали внимание, биха я видели така както я виждах Аз. За тях ще е странно момиче, което не си заслужава времето. Твърде прецакана, за да бъде част от живота им.

 

Тя кихна и ме извади от мислите ми. Сгуши се още повече в шала си, но не спря да пише. Не вдигна поглед, не се огледа, за да види дали някой е забелязал това. Сигурно не и пукаше или се бе изолирала от останалия свят. Способност, която и аз бих искал да имам.

„Спирка Софийски университет св. Климент Охридски”

Слязох и останах на спирката, загледан в отиващия си влак, в отиващата си тя.

Излязох навън и ме лъхна студен вятър. Потреперих и вдигнах ципа на якето си. Очакваше ме още един час пътуване в раздрънкан рейс и куп книги, които трябваше да прочета. И въпреки огромното ми нежелание щях да го направя. Не можех да се излежавам и да не правя нищо, а го исках. Бях се уморил от постоянно учене и писане. Бях загубил смисъла, но не се отказвах.Продължавах без да знам какво искам да постигна с това. Всъщност знаех… хубава работа и монотонен, скучен живот. Това се очакваше да бъде животът на всички. Вярвах, че и аз искам това, но вече не съм толкова сигурен.

The Subway (първа част)

Влакчето спря и вратите се отвориха. Отвътре се изсипа голяма тълпа хора, които забързано се насочиха към изходите. Качих се.

Внимание! Вратите се затварят.

Чу се гласът и влакчето потегли.
Седнах на седалката до един костюмиран мъж, който четеше книга на лъскавия си електронен четец. Все още не можех да разбера защо всички бяха толкова пощурели по тях. Нищо не можеше и нямаше да замени истинската книга.

Тъкмо щях да извадя от раницата си опърпаното издание на „Сиянието”, когато я видях.

Бе седнала в края, сама, с отворен сив тефтер, в който бързо пишеше нещо. Слушаше музика от розови слушалки, които се скриваха в кестенявата и коса. Носеше черна плетена шапка, черно палто и черни кецове converse. Устните и се движеха едва видимо, което значеше, че или си припяваше част от песента, която слушаше, или изговаряше думите, които пишеше.

 

Тя повдигна глава и аз бързо отклоних поглед. Но с периферното си зрение успях да видя как се зачете в постера на отсрещната стена, очите и се разшириха и продължи да пише, дори още по-бързо.

„Спирка Жолио Кюри”

Гласът ме стресна и насочих вниманието си към таблото, за да разбера, че на последващата спирка трябва да сляза.
Сърцето иска това, което иска…
Чух я да припява. Въпреки че бе тих и едва половим успях да чуя гласа и. Като мед. Глас, създаден да шепне в нечие ухо, в моето ухо…

Забелязах как лицето и придоби изплашен вид. Явно осъзнала, че тананикането и е било гласно. Но не мисля, че на някого, освен на мен, това му направи впечатление.

Костюмираният не вдигна поглед от четеца си, изглеждаше доста сериозен. Останалите пътници – момче на около 15 години с големи слушалки на ушите, жена, забила нос в твърде големия за ръката и телефон и възрастен мъж, опитващ се да опази пликовете си от падане, също не изглежда да бяха забелязали. Така че тя нямаше от какво да се притеснява.

Хвърлих по един бегъл поглед на пътниците преди отново да погледна към нея.

Тя бе спряла да пише и бе започнала да рисува. От това, което можех да видя не рисуваше нещо конкретно, а задрантулки, образуващи мрежа. Част от езика и се бе показал и изглеждаше като малко дете, опитващо се да оцвети рисунката си без да излиза от очертанията.

Спирка Софийски университет св. Климент Охридски

Скочих бързо и слязох точно преди вратите да се затворят. Наложи се да се прошмугна между две възрастни жени, едва успях да измънкам „съжалявам”.

The Subway (История)

 

 

Не можех да спя. Не можех, а исках. Тялото ми бе уморено, но умът ми не спираше да работи, да възпроизвежда огромни количества мисли, които бяха толкова хаотични, че не успявах да хвана нишката им.

 

 

Трудно е, толкова е трудно всеки ден да се правя на някого, когото не съм. Трудно е да се усмихвам, да съм позитивна. Трудно е да съм нещо, в което не вярвам. Трудно е да съм себе си, когато не знам истинското значение на тези думи.

 


 

Видях го за първи път днес в метрото. Седна седалка на противоположната срещу мен страна. Тъмнокестенявата му коса бе разрошена, очите му излъчваха толкова много неща – любопитство, мистерия, тревога, страх, куп незададени въпроси, желание.

Искам моя история, мой път. Искам самостоятелност, искам да чувствам, искам да преживявам. Искам да съм свободна и да не следвам ничии правила.
Знам, че и ти искаш това. Просто те е страх да си го признаеш.