Trust Issues (петнадесета част) Последна

Гледната точка на Кид:

Беше някъде към 9ч. се събудих. Изкъпах се набързо със студена вода, премръзнах, но нямах особено голям избор. Цялото ми тяло ме болеше от скапаното продънено легло. Облякох си някаква тениска и дънки. Вързах косата си на конска опашка и отидох в кухнята. На масата имаше сандвич и бележка от баща ми.

„Добро утро, миличка. Викнаха ме рано и сигурно ще се прибера късно. Не ме чакай за вечеря. В хладилника има малко пица.”

Баща ми работеше на две, а понякога и на 3 места, за да успеем да води някакъв живот. Беше трудно и то много. Рядко го виждах, на практика се отглеждах сама. Но нямахме друг избор. Да живеем на улицата и да ровим по кофите не бе опция. Исках да му помогна, да си намеря работа, но той отказваше. Казваше ми, че на първо място е образованието. Поклатих глава и разкарах мислите от главата ми. Не бях особено гладна, знаейки и ,че баща ми е излязъл гладен, за да има за мен, съвсем притъпи апетита ми. Обух си кецовете и слязох до пощата, за да взема поредните предупредителни писма. Но този път имаше и изненада. Някакъв пакет и картичка. Взех ги и бързо се прибрах в нас.

 

Отворих пакета и видях книгата, която винаги съм искала. Едно от първите копия на „Ромео и Жулиета”. Голяма усмивка се появи на лицето ми, както и едно име…Джъстин. Взех картичката, извадих я от плика, в който имаше и около 300 долара. Колко щедро от негова страна. Отворих я и зачетох

„Това е моята начин да ти се отблагодаря. Наистина си изкарах страхотно. И дори да не се видим повече ще помня този ден завинаги. Благодаря ти.”

 

Усмивката ми стана още по-голяма. Веднага в главата ми нахлуха спомените от вчера. Наистина незабравим ден. Най-хубавият. Бях успяла да измъкна Джъстин от ужасното му ежедневие, бях му подарила един ден, в който да бъде себе си. И двамата получихме това, което искахме, а именно бягство от реалността, имахме огромна нужда от това. Не знаех дали ще го видя отново и знаех, че не зависеше от него това дали ще дойде пак или не. Но ако това стане независимо от всичко щях да го отвлека отново. Засмях се на тази мисъл. Дано сега се чувства по-добре. Внимателно разгледах книгата и се почувствах на седмото небе. Хиляди пеперудки пърхаха в стомаха ми. И изведнъж реших, че искам да танцувам, дори да скачам, да се държа откачено. Пуснах си телевизора и започнах да прещраквам каналите.

Попаднах на новините и даваха нещо за Джъстин, веднага усилих.

„Днес, сутринта към 6 часа е намерен в хотелската си стая мъртъв певецът Джъстин Бийбър. Причината за смъртта му е свръх доза….”

След това показаха кадри как изкарват тялото му.

 

Жената продължи да говори, но аз спрях да я слушам. Не можех да повярвам. Това е някаква шега, нали. Нека чуя, че е. Той не е мъртъв, не може да е. Само на 19г., животът беше пред него, а сега…край…няма го.

 

 

– Не, не, не. – Изкрещях и започнах да плача.

Спомените от вчера заедно с думите на жената и кадри как изкарват тялото му се блъскаха в главата ми, причинявайки ми ужасно главоболие. Думите „мъртъв…свръх доза…световната звезда…” Ясно се отличаваха.

 

 

Вие сте виновни, вие глупави медии, тъпи папараци и ти Скутър, съсипахте живота му, не го оставихте да бъде себе си, не му дадохте свободата, от която се нуждае, развалихте го, опорочихте го, направихте го машина за пари, забравихте, че е човешко същество, забравихте….Продължих да плача… За мен той никога не беше световноизвестната звезда Джъстин Бийбър, за мен той бе онова бедно момче от Стратфорд с голяма мечта. Следях го още откакто пускаше клипове в Youtube. Обичах това хлапе, невинно, с чисто сърце…а в какво го превърнаха…в наркоман, отнеха свободата му, гласа му, волята му, живота му…направиха го бездушен, клоун..робот…

 

Започнах да удрям възглавницата, а сълзите не спираха да се стичат по лицето ми. Джъстин Дрю Бийбър…не мега звездата Джъстин Бийбър….просто Джъстин…дори само Джей… Едно страхотно момче, което е толкова талантливо, но на никого не му пука…хората щяха да го обичат и заради това, което е, не чак толкова много, но все пак. Ето до какво води алчността, съсипаха го…опропастиха живота му..за тях той бе марионетка….безмълвен, подчиняващ се, лесно контролиращ се…глупава кукла на конци… И сега го няма…няма го…и за това са виновни те…медиите…папараците…Скутър…глупавия екип…дори досадните фенове…само те! Мразя ги до един…

 

-Той е мъртъв заради вас!-изкрещях.

 

 

Сгуших се на дивана и продължих да плача.

 

Припомних си всяка една прекарана минута с него, усмивката му, която не бе насилена, а истинска, смеха му, гласа му, думите, които ми каза, погледите му, тези кафяви очи…силната му прегръдка…тъжното му лице, когато се сбогувахме…

 

 

Заболя ме още повече…никога повече няма да го видя, дори и по телевизията, на някое участие. Сега щяха да дават различни кадри от живота му, да му отдават памет. Но на никого няма да му пука наистина за смъртта му. Някои ще изкарат пари от това и то много, ще станат по-известни…други ще съжаляват, защото ще бъдат забравени след като вече няма как да се движат с него…край на безплатната слава…а феновете…ще плачат за загубата на звездата, защото така трябва, очаква се от тях, ще напишат няколко туита относно смъртта му, а след това ще си намерят друг идол, който да боготворят и ще забравят за Джъстин …не…малцина ще са истински скърбящите хора…Пати…Джеръми…Ерин…Раян…близките му…Чаз…Нолан…истинските му приятели…и аз….Кид…просто хлапе, което макар и за един ден промени живота му…накара го да се усмихне…освободи го.Но след това той отново се върна в клетката…отново се почувства като затворник…върна се в реалността и осъзна, че е по-зле отколкото си е мислел. Посегнал е към своята малка „помощ”, която наистина го спаси от този ад…

 

 

КРАЙ

 

Trust Issues (четиринадесета част)

 

 

Той говореше глупости. Трябвало да му се кланям, ха-ха-ха, той бил моя създател. Глупости. Да, той ме намери, но нищо повече. Имах си фенове и без негова помощ, да, бяха малко, но обичаха музиката ми, обичаха мен, бедното дете от малко градче в Канада. А сега всички тези милиони фенове обичат Джъстин Бийбър, бляскавата звезда…обичат един несъществуващ образ, едно измислено момче. Главата започваше да ме боли. Чух звук, идващ от телефона ми. Отидох да го вземе и видях куп обаждания, съобщения.

Пип-пип-пип нови туитове.

 

 

Болката се усили и стана нетърпима. Телефонът ми продължи да издава звуци, нови и нови съобщения. Някой почука на вратата ми. Отново и отново…отново и отново…пип-пип-пип….

 

 

Извадих от нощното си шкафче малкото пликче с моята „помощ”. Бързо направих няколко линии на масата и шмръкнах една…после още една…и още една. Болката намаля, все още леко чувах чукането по вратата и получаването на нови съобщения. Взех още няколко…може би 2 или 3…болката изчезна, стана тихо. Усетих устните ми да се разтягат в блажена усмивка. Всичко изчезна, стана черно, мислите ми се изпариха.

 

Появи се само един образ..на едно момиче.

Наистина красиво с дълга тъмнокестенява коса, тъмнокафяви очи, сладка усмивка. Кид…да, така се казваше.

 

 

Не помнех откъде я познавам, но я свързвах с думите щастие, свобода…Кид….какво странно име…Кид….К-и-д….

 

Trust Issues (тринадесета част)

 

 

Погледнах часовника си и бе време да се прибирам в хотела. Скутър сигурно беше много ядосан, дори повече от това. Но в крайна сметка нямаше да ми направи нищо. Не можеше да ми забрани да излизам, да се виждам с „приятелите” ми. Всъщност го исках, но нямаше да стане. Това значеше лек спад в печалбите му от мен, никакъв шанс да загуби дори и 500 долара. Но щеше да ми чете конскo, а в момента не ми беше до това. С бавни крачки и лека досада се върнах в хотела. През целия път си припомнях за изминалия ден, за киното, вредната храна, как отново свирих на китара и колко хубаво се почувствах, за факта, че се смеех и то не на сила, че бях щастлив, че ги нямаше папараците, Скутър и досадниците. Пред хотела нямаше никого, така че влязох без проблем. Сигурно си бяха тръгнали след като са разбрали, че ме няма. Най-вероятно Скутър е скалъпил някаква история, за да покрие бягството ми. Качих се в асансьора до последния етаж. Бяхме го резервирали целия. Щом вратите се отвориха и излязох внимателно, честно точно сега ми се искаше да се обърна и да избягам, видях Скутър, по-скоро се сблъсках с гневното му, почервеняло лице.

-Къде по дяволите беше?-попита ме разгневен.

 

 

-Здравей и на теб.-отвърнах му с лека усмивка.

-Не ми се прави на забавен, а ми кажи къде беше през целия ден. Имаш задължения, които пренебрегна.-стана още по-червен.

Не знам защо, но намерих това за смешно.

-Не се подхилквай.-изръмжа.-Как можа да направиш нещо такова? Децата те чакаха в болницата.

 

-Както и папараците.-тихо добавих.

Но Скутър не обърна внимание на думите ми и продължи да плямпа.

-Ти ги разочарова. Искаха толкова да те видят. А след това трябваше да отидем да запишеш няколко песни в студиото, после имаше интервю, както и среща с фенове. Пропиля един ден, за да се размотаваш. Това започваше да ме дразни. Доброто ми настроение се бе изпарило.

 

-Знаеш ли? Писна ми постоянно да ме командваш. Омръзна ми да ръководиш живота ми. Аз съм на 19г. и мога да правя каквото си поискам. Не искам ти да определяш какво ще пея, с кого ще дружа, излизам, кое момиче ще ми е гадже, как да се обличам, какво да пия и ям, къде да ходя. Мога и сам. Искам да свиря на китара, да пея моите песни, да живея живота си както си поискам. И на теб не ти пука за децата, нито за феновете ти. Пука ти само за това, че днес изгуби няколко хиляди с моето изчезване. Не искам да ме командваш повече.-ядосана му казах, а последните думи направо изкрещях.

 

И тогава усетих лявата ми буза да пари.Скутър ме беше ударил и то доста силно.

-За кого се мислиш, хлапе? Ако не бях аз още щеше да живееш в Стратфорд, да дрънкаш на китарата си и да мизерстваш. Трябва да си ми благодарен, не, трябва да ми се кланяш, защото си тук и си това, което си заради мен. Аз те създадох. Нямаш право да ми повишаваш това, ти си никой без мен. Някакво момче с мечта, има ги хиляди по света. И какво като може да пееш и свириш, има куп момчета в Youtube, които могат същото, дори по-добре от теб. Не си специален, просто извади късмет.-лицето му гореше, очите му се бяха изцъклили и бе по-ядосан от всякога.

 

 

Аз се почувствах засрамен, не заради думите, а заради това, че ми посегна. Не му отговорих, просто го подминах и влязох в стаята си. Заключих вратата. След малко чух някой да чука и то доста силно.

-Не си мисли, че сме приключили. Ще се научиш да ме уважаваш.-изкрещя Скутър и ритна силно с крак вратата.

 

 

-Нещастник.-измънках си под носа.

Trust Issues (дванадесета част)

След няколко секунди или минути Кид се отдели от мен. Надигна се и ме целуна нежно по бузата.

 

 

-Прекарах един от най-страхотните дни в живота ми. Благодаря ти.-каза тя.

 

 

-Аз също.

-Нямам търпение да се видим. И да прочетеш книгата.

Кимнах.

 

Стояхме един срещу друг и се гледахме. Кид се засмя.

-Чао Джъстин, никому неизвестен младеж, който свири страхотно на китара, обича Тетрадката и има чаровна, подкосяваща крака усмивка.

 

 

-Чао, Кид, момичето, което пее невероятно, обича да чете и има най-сладкия смях на света.

 

 

Тя се усмихна широко, помаха ми и влезе във входа си.

 

Обърнах се и се опитах да си спомня пътя към книжарницата. Оказа се, че всъщност го бях запомнил. Влязох вътре и веднага се насочих към книгата, която Кид толкова много искаше. Внимателно я извадих и отидох на касата. Поздравих милата дама и и подадох кредитната си карта, за да платя. Тя опакова книгата и ми я подаде, върна ми картата и си тръгнах. Бях щастлив и то много. Чувствах се жив за първи път. Определено това малко бягство ми се бе отразило доста добре.

 

Върнах се обратно. Влязох във входа на блока и. Вътре миришеше странно, нямаше осветление и всичко бе мръсно. Погледнах пощенските кутии, бяха изписани най-различни странни имена. Намерих нейната, малка, кръгла табелка с имената Кид и Итън, беше поставена върху старата, излюпена кутия. Не се учудих, когато се оказа отворена.

 

В нея имаше няколко писма, на които с големи букви пишеше просрочено плащане. Стана ми гадно. Как може такова прекрасно момиче да има такъв скапан живот. Поставих книгата в кутията и извадих от задния си джоб картичката, която бях взел. Беше сладка с малко кученце отпред. Извадих и химикалка и написах: „Това е моята начин да ти се отблагодаря. Наистина си изкарах страхотно. И дори да не се видим повече ще помня този ден завинаги. Благодаря ти.” Подписах я и я пъхнах в пликчето, вътре сложих и всичките банкноти, които имах в себе си. Това не беше милостиня, а просто и се отблагодарявах за прекрасния ден. Сложих и картичката при книгата, затворих пощенската кутия и излязох. Надявах се само на никого да не му хрумне да отвори кутията и и да открадне книгата. Не мисля, че за някого тя ще значи нещо освен за Кид.

Trust Issues (единадесета част)

Поседяхме още малко, след което станахме и с бавни крачки и в пълна тишина излязохме от парка.

-Не е нужно да ме изпращаш до нас.-Кид каза тихо.

Повдигнах рамене.

-Няма проблем и без това не искам да се връщам в хотела.

Завихме надясно.Кид хапеше нервно долната си устна.

 

 

-Ако искаш да ме попиташ нещо просто давай.-усмихнах и се.

-Ами…забравих да те попитам по-рано. А всички момичета, с които си излизал и те ли са фалшиви?

-Да, повечето, даже почти всички. Някои от тях плащаха на Скутър, за да отида с тях на някакви награди или просто да се помотаем и да ни заснеме папарак.

-Значи никога не си се влюбвал?

Поклатих глава.

-Това е ужасно.-отбеляза тъжно.

 

 

-Сигурно, но с моя начин на живот не мисля, че ще имам време и възможност да обичам някого. А и няма как да знам дали тя ще е с мен заради мен или заради славата. Всички около мен ме използват и ще се съмнявам в нея постоянно. Не съм сигурен каква връзка ще може да стане помежду ни. Аз винаги пътувам.

-И все пак някой ден.-с надежда каза Кид.

 

-Да, може би. Ами ти?

 

-Никога не съм имала гадже. Не мисля, че момчетата си падат по мен. Излизала съм на срещи, но в крайна сметка никой не иска връзка, а само секс. Тъжно е. Желая да бъда с някой мил, нежен, романтичен. Никой не успява да ме впечатли. Така че съм част от твоя клуб „Никога досега не съм се влюбвал”.-засмя се, както и аз.

 

-Ти си красива и умна, сигурен съм, че ще си намериш някой подходящ.

 

 

Кид се изчерви.

-Мерси.

 

 

-Любопитно ми е как успя да се вмъкнеш в стаята ми. Бодигардовете ми са много добри и нищо не им се изплъзва особено някакво момиче.-повдигнах вежда.-Как успя?

-Ами….познавам един от бодигардовете ти.

Очите ми се разшириха.

-Наистина? Кой?

 

-Джон. Обади ми се няколко дни преди да дойдеш и ми разказа, че от доста време изглеждаш доста зле, уморен и реши, че може би малко компания от истински човек няма да ти навреди. Предложи ми и аз се съгласих. Знам, че звучи малко странно и моля те не го уволнявай.

-Уоу, няма. Даже ще му увелича заплатата. Това, което е направил е страхотно. Наистина имах нужда от бягство.

Кид се усмихна. Продължихме да вървим. Дори не знаех къде съм. След още няколко метра Кид спря пред една стара и доста зле изглеждаща сграда.

-Предполагам, че е време да си кажем довиждане.-каза тя.

 

-Да.

 

И тогава тя се приближи и ме прегърна. Обвих ръцете си около кръста и. Вдишах аромата на косата и-ягода. Чух я да подсмърча.

-Хей, недей да плачеш.

 

Тя повдигна глава и ме погледна. Изглеждаше толкова тъжна. -Аз…съжалявам…просто.-запелтечи.

Избърсах с палци сълзите и.

 

-Красивите момичета не трябва да плачат.-Кид се засмя.-А и освен това ще направя всичко възможно скоро пак да се върна. Може би не тази година, но следващата. Дори ще накарам Скутър да добавим две дати, за да остана за по-дълго. Ще се видим, ще прекараме деня заедно, ще ядем вредна храна, ще гледаме някой стар филм, може би Титаник, после сладолед.

Тя кимна.

-Само една година.-усмихнах и се.

-Да. Аз ще съм тук, никъде няма да ходя.

 

 

 

 

Trust Issues (десета част)

 

Взехме си сладолед: Кид-ягода и шоколад, а аз-ванилия и сникърс. Седнахме на една отдалечена пейка. Свалих шапката и качулката, защото беше започнало да ми става топло.

 

-Мммммм.-издаде Кид.-Толкова е вкусно.

-Наистина.-кимнах.

Не бях ял сладолед от векове буквално. Най-вкусното нещо на света.

 

-Може ли да те попитам нещо?-тихо попита.

Кимнах.

-Може би е твърде лично и не е нужно да ми отговаряш.-кимнах.-Взимаш ли наркотици?

 

Този въпрос ме свари неподготвен. Гледах я втренчено, незнаейки какво да кажа.

-Не трябваше да те питам. Съжалявам, нека го забравим.-смотолеви набързо.

Поклатих глава.

-Не, няма проблем.-отклоних поглед.-Никога досега не са ме питали нещо такова.

 

 

-Попитах те, защото се носят слухове, на които не вярвам, но искам да знам.-обясни.

 

-Да, взимам.-просто и отговорих.

Погледнах я и очаквах осъдителен поглед, но не. Гледаше ме разбиращо.

 

-Просто напрежението ми идва в повече. Вече цяла година имам концерти почти всеки ден с малки почивки, които не са достатъчни да се възстановя. През повечето време съм изтощен, дори понякога не знам в кой град се намирам или държава. Нямам сили да стана от леглото, камо ли да пея и танцувам повече от два часа. Дрогата ми помага, дава ми сили. Знам, че не е правилно, но това е единствения начин. Повярвай ми няма друг. Няма как да издържиш.

Тя леко стисна ръката ми. Никаква осъдителна или гневна нотка нямаше в очите и, а само разбиране, имах голяма нужда от това.

 

 

-Всичко това започна може би към края на първото ми турне. Бях на 17. Оставаха ми около 10 концерта до края, но това не значеше почивка.Значеше, че ще се прибера в Л.А. и ще записвам музика, ще правя клипове, ще ходя на различни партита, интервюта, ще се срещам с различни хора. Ще започнат да мислят за следващото турне. Тогава не знаех как ще оцелея. Вече се чувствах изтощен до краен предел, а Скутър не смяташе да ми дава нужната почивка. Точно преди концерта в Рио де Жанейро той дойде в съблекалнята ми. Каза ми, че е забелязал, че напоследък съм бил много изтощен и, че знае как да ми върне силите пак. Погледнах го объркано. В този момент извади от джоба на якето си малко пакетче с бял прах. Веднага се досетих какво е. Отказах му. Но той настоя, каза ми, че няма да се справя без тази малка помощ. Така наричаше дрогата. Беше прав или поне тогава така си мислех. Част от мен знаеше, че не трябва да правя това, но другата го искаше толкова много. Взех пликчето и получих потупване по рамото от страна на Скутър, след което излезе. Мисля, че този концерт бе един от най-добрите. Бях пълен с енергия, бях щастлив, може би малко в повече. Чувствах се като владетел на света. Опиянявах се от виковете им. На сутринта изпитах вина. Знаех колко нередно бях постъпил, съжалявах много. Мразех се, бях погнусен от себе си. За следващия концерт също си помогнах малко, сещаш се. И така докато не стигнах до момента, в който не мога да изляза на сцената без моята „малка помощ”. Чувствам се ужасно…-закрих лицето си в шепите си.

Ръката и леко стисна рамото ми.

 

-Наистина не знам какво да ти кажа. Скутър не е трябвало да постъпва така с теб. Хората ще кажат, че си имал избор, но истината е, че си нямал. Аз разбирам и не те съдя. Погледнах я и лека усмивка красеше лицето и.

-Благодаря ти, оценявам го.-казах и.

-И сега няма отказване?

Поклатих глава.

 

-Повярвай ми опитвал съм няколко пъти да съсипя кариерата си и всичко това да свърши, но Скутър винаги успява да оправи нещата. Ще се учудиш какво правят парите и безплатните билети. Той няма да се откаже от мен. Отдавна е разбрал какво влияние оказвам върху подрастващите и ще е глупак ако не се възползва максимално. Не че не го прави вече. Чанти, гримове,лакове, кукли, даже мисля, че имаше и мои кецове, парфюми, които не аз избирам как ще миришат и всичко останало, на което може да се сложи лицето ми.-казах тъжно.

 

Кид продължаваше да ме гледа и да слуша внимателно. Седна по-близо до мен и ме прегърна.Положи главата си на гърдите ми. Обвих ръката си около кръста и. Поседяхме така няколко секунди или минути. Тишината помежду ни не беше неудобна, а приятна. Имах голяма нужда от това. Просто да е тихо, а не някой непрестанно да ми говори за какво ли не, за пари, слава, момичета, чукане, концерти, фенове…

 

Погледнах към Кид, която бе затворила очите си. Изглеждаше толкова невинна, каквато и беше или може би не. Бях я натоварил с историята си, а тя не е лека. Бях и се разкрил, бях и казах всичко на нея, на една непозната. Но и имах повече доверие отколкото в „приятелите” ми.

-А какво стана с Раян, Чаз, Ноел и другите от Канада?-леко се надигна и ме погледна.

 

 

-Честно казано не знам. Загубихме връзка. На предишното турне идваха няколко пъти, но Скутър реши, че много ме разсейват и ми забрани да ги каня. В началото на кариерата ми имах повече време и често се прибирах в Канада, но след като станах супер успешна звезда сведохме прибирането до минимум. На практика Скутър успя да ме отдели от Канада. Нямах, а и сега нямам никакво време да се прибера. А ми се иска толкова много. Майка ми ми е казвала, че Раян учи в университет в Торонто, Чаз работи в сервиза на баща си, Ноел се е преместил в Европа. Доста се отчуждихме, дори не знам ако ги видя дали ще има за какво да си говорим, имам чувството, че не ги познавам вече.-отговорих и.

В гласа ми ясно си личеше тъгата.

 

 

-Значи всички онези хора, с които се влачиш насам-натам не са ти приятели?

Засмях се.

 

-Не, разбира се. Никога не бих дружил с тях, но нямам избор. Част от имиджа или нещо такова. Не ги харесвам, само пушат трева, държат се идиотски. А аз просто си седя до тях и ми се иска да умра. Понякога си мисля как пропаднах толкова много. Движа се с вечно напушени негри. Какво се случи с мен, с живота ми? Как допуснах това? Въпросите ми идват в повече, заболява ме главата и посягам към моята „помощ”.-въздъхнах и се загледах в небето.-Мразя се задето съм слаб и се оставям на друг да ме командва. Но какво мога да направя? Нищо. Опитах да му се опълча, нищо не стана. Опитах да съсипя всичко, отново провал. Опитах да избягам, намери ме. Успява да осуети всеки един мой план. И в един даден момент се отказах, защото видях, че е безсмислено.

Кид въздъхна. Мисля, че не знаеше какво да ми каже или пък обмисляше.

 

 

-Както се пее в една песен всичко ще бъде наред.-усмихна ми се.- Днес успя да избягаш от Скутър, от феновете, от папараците, от Джъстин Бийбър. Днес беше просто Джъстин, обикновено момче, което свири чудесно на китара, има много сладка усмивка и обича да яде вредна храна.-засмях се на думите и.

Тя ме удари по рамото леко и също се засмя.

 

 

-Трябва да направя всичко възможно и да се върна пак тук, за да ме отвлечеш отново.

-Да те отвлека?-престори се на изумена.-Не, не, не, ти сам дойде с мен.-Засмях се отново.- Но като се замисля това е добро извинение пред Скутър, когато те попита къде си бил цял ден. Просто му кажи едно невероятно момиче…

-И скромно.-добавих.

 

-Дам и много красиво-тя се засмя и продължи.-Ме отвлече днес, нямаше какво да направя. И ще го гледаш тъжно.-изимитира как трябва да гледам.

Изглеждаше толкова сладка.

-Ще се справя с това.

-Чудесно.-весело каза.

 

После отново се сгуши в мен и тихо прошепна.

-Време е да си ходим и да сложим край на този ден.Не ми се иска.

-И на мен.-погалих я по главата.

 

 

Trust Issues (девета част)

Появиха се финалните надписи и лампите бяха светнати. Хората започнаха да стават от местата си, да събират нещата си и да излизат. Изчакахме малко, за да се изпразни.

 

До мен Кид леко подсмърчаше и триеше сълзите си. Но преди да кажа каквото и да е било тя проговори:

-Гледала съм филма над 40 пъти, но винаги плача. Толкова е хубав.

Кимнах. Станахме и бързо се изнизахме от самото кино. Вървяхме по тротоара без конкретна посока.

-Чел ли си книгата?-Кид попита.

 

 

Погледнах я объркано.

-Тетрадката. Нали знаеш филмът е правен по книга.

-Не съм я чел.

 

Очите и се разшириха.

-Не си я чел.-поклатих глава.-Трябва. Моята вече на нищо не прилича, защото съм я чела милион пъти, даже я знам наизуст. По-хубава е от филма между другото.

 

-Съмнявам се.-казах.

-Повярвай ми.-тя се усмихна.

-Просто ми е любопитно…знаеше ли, че това е любимият ми филм или го избра на случаен принцип.

Този въпрос исках да и задам още откакто седнахме в залата.

 

-Да, знаех. Не мисля, че има човек, който да не знае. Избрах и заради това, а и защото е и моя любим.

Беше малко странно…тя каза, че не ми е фенка, но тогава как знае толкова за мен. Едва ли всеки човек знае кой ми е любимия ми филм. По-запалените фенове или както аз ги наричам белийбърите знаят, но тя отрече да е такава. По-късно трябваше да я попитам.

-Знаеш ли какво?-изведнъж каза.-Трябва да отидем до книжарницата и да ти купим книгата.

 

-Звучи като добра идея.-усмихнах и се.

Като цяло не разполагах с много време за четене, но пък ми беше интересно да прочета книгата, която е толкова по-интересна от филма. Щях да я вместя. Завихме надясно и тръгнахме по една затънтена уличка. Нямаше никакви хора. Не след дълго бяхме пред книжарницата. Не си я представях така. Очаквах, че Кид ще ме заведе в някое лъскаво място, нали знаете каквито са повечето книжарници, в които има чисто нови книги, вътре мирише хубаво и куп мили и досадно усмихнати продавачи те питат дали не могат да ти помогнат с него. Но това място бе старо, вътре миришеше леко гадно. Имаше адски много книги и от старите, и от новите. Голяма усмивка се появи на лицето на Кид.

 

-Това е едно от най-любимите ми места на света.-информира ме и след това отиде нанякъде.

 

Продължих да оглеждам мястото. Нямаше много хора, което може би се дължеше на факта, че днес е работен ден. Имаше много стилажи с книги, в единия край имаше и масичка със столове, диван и няколко табуретки. Зад касата седеше възрастна жена, която четеше книга. И докато оглеждах Кид излезе от някъде.

-Намерих я.-щастливо ми показа малкото издание.

 

-Супер.-усмихнах се и я взех.

Не изглеждаше много дебела, щях да се справя с нея може би за около седмица или пък две зависи от графика ми. В краен случай дори месец. Погледнах към Кид, която наблюдаваше една книга, поставена на поставка и покрита със стъклен похлупак. Стана ми интересно и отидох да видя. Тази книга бе наистина стара, страниците и бяха пожълтели, но изглеждаше запазена.

-Това е едно от първите копия на „Ромео и Жулиета”.-уведоми ме.

Можех да видя блясъка в очите и.

-Защо не си я вземеш?-попитах я.

 

Тя ме погледна тъжно.

-Не мога да си я позволя. Но много бих искала да я имам.

 

-Нека позная знаеш и нея наизуст.

Тя кимна.

-Тя ми е най-любимата.

Стана ми гадно. Може би щях да успея да уредя нещата и тази книга да е нейна, но не сега, по-късно. Отидехме на касата, платих книгата и си тръгнахме.

 

Погледнах към часовника си. Наближаваше 16ч. Не ни оставаше много време за съжаление. Искаше ми се времето да спре.

 

 

Кид погледна също времето и лицето и посърна още повече.

 

 

-Хей. Имаме още малко време.-опитах се да я разведря.-И знам как да го прекараме. Обичаш сладолед, нали?

 

 

Веднага голяма усмивка озари лицето и.

-Да!!!!!

-Супер, да вървим към парка.

 

 

Тя кимна и се отправихме към последната ни спирка.

 

 

Trust Issues (осма част)

 

 

Стигнахме до киното. Сградата беше стара, а отвътре не беше лъскава, като останалите кина, които бях посещавал. Подът бе постлан със стар килим, стените бяха боядисани в бяло, което вече бе станало сиво. Имаше две каси, а малко по-навътре се намираше малък щанд за пуканки и напитки. Като цяло киното не бе много голямо, сигурно нямаше и много зали. Докато оглеждах сградата Кид се бе наредила на опашката. Отидох при нея. Най-накрая дойде и нашия ред.

 

 

-Два билета за „Тетрадката”-каза мило на момчето, а след това му посочи и местата ни.

Бяха на последния ред.

-Ще ви струва 10 долара.

Аз кимнах и извадих парите. Подадох му ги и той ги взе, давайки ми билетите. Седнахме на един от старите дивани във фоайето. До започването на филма оставаха няколко минути, но все още не пускаха.

 

 

-Ще искаш ли пуканки или нещо такова?-попитах Кид.

 

-Дам, пуканки и желирани бонбони и може би една кола.-усмихна се.-Искаш ли помощ

-Не.-поклатих глава.-Ще се справя.

Отидох до щанда.

 

-Добър ден!-поздравих момичето, което продаваше.-Ще искам две средни коли, два пъти желирани мечета и две големи кутии с пуканки.

Тя кимна и започна да изпълнява поръчката. А в това време оправих шапката и качулката си. Не ми се искаше някой да ме познае. Момичето бързо се справи с изпълняването на поръчката и остави всичко пред мен.

-Ще ви струва 12 долара.-уведоми ме.

-Заповядай.-подадох и банкнотите.

 

 

Тя ги взе и за един момент се вгледа в мен. Почувствах се неудобно. Тя очевидно разбра това и бързо отклони поглед.

-Съжалявам, просто ми заприлича на някого.-тихо измърмори и се зае с някаква работа.

Отдъхнах си. Опитах се да взема всичко наведнъж и почти успях, но желираните бонбони паднаха, както и няколко пуканки.

-Кид.-повиках я.-Ще имам нужда от помощ.

 

 

Тя ме погледна и се засмя. Дойде при мен и взе бонбоните от земята, изхвърли падналите пуканки в боклука и пое единия пакет.

-Ще се справя.-изимитира гласа ми.

Подбелих очи.

Влязохме в салона. Вътре миришеше на масло. Седалките не бяха нови, а доста стари. Бързо заехме местата си. Като цяло нямаше много хора, а на нашия ред въобще. Това бе хубаво.

 

Огледах мястото набързо и ми напомняше на киното в Стратфорд. Даже много приличаше на него. В главата ми изплуваха спомените как с Раян, Чаз и Нолан всяка събота ходихме да гледаме филми. Купувахме си пуканки, кола, целехме се, правехме коментари, лигавехме се и беше забавно. Бяхме деца, свободни, безгрижни. Липсва ми това време. Бих дал всичко само да върна времето назад. Ако можех никога нямаше да пускаме клипчетата в youtube и щях да съм си нормално хлапе, но уви не можех.

 

Светлините угаснаха и филмът започна. Не знаех защо Кид избра точно този филм, дали знаеше, че ми е любимия или е просто чиста случайност. Може би и тя го харесваше.

 

С крайчицата на окото си я погледнах. Бе съсредоточена и си хапваше пуканки.

 

 

Изглеждаше сладка. Може би ако се бяхме срещнали при други обстоятелства нещата щяха да са различни. Но засега имахме само този ден. Утре щях вече да съм в друг град, след месец в друг континент. Можеше повече да не я видя. Изпъдих тези странни мисли и се съсредоточих върху филма, който толкова обичах и бях гледал над 30 пъти.

Trust Issues (седма част)

-След като аз избрах първата ни спирка ти избираш втората.

-Има една кино не много далеч от тук. Пускат само стари филми. Ако искаш?

Кимнах.

И завихме в една малка уличка.

 

Кино? Също не бях ходил отдавна по простата причина, че съм известен и няма никакъв шанс да изгледам който и да е филм на спокойствие. Ако много исках да гледам някой филм просто наемах цял кино салон само за мен и естествено за досадниците, които винаги ми се лепяха. Парите не бяха проблем, защото ги имах в изобилие. Почти не харчех от тях. Дрехите, които носех ми ги подаряваха, дори понякога ако отида в някой магазин да си купя нещо, в крайна сметка ми го даваха безплатно. Колкото до храната ами след като нямах избор какво ще ям не давах и пари за нея. Скутър се оправяше с тези неща. Може би бях дал засега най-много пари за татусите. Макар че Bang Bang, моят татуист и може би най-близкото до приятел, понякога не ми искаше пари. Както и да е аз винаги му давах. Защото някак си не можех просто. Само той ме разбираше или поне ме изслушваше и даваше добри съвети. Bang Bang се държеше с мен като с обикновен човек, а не като със знаменитост, ценях много това у него.

-Много си се умълчал.-гласът на Кид прекъсна мислите ми.

Беше права, напоследък доста по-често мислех. Не ми се отразяваше добре, защото започвах все повече да осъзнавам реалността, която ме заобикаля и все повече да се отвращавам от себе си, от живота, който водя и като цяло от всички хора, с които общувах.

 

-Може би не ти се говори.-каза този път по-тихо.

 

Аз бързо разтърсих глава и погледнах момичето до мен.

-Извинявай, просто…за първи път от много време мога нали знаеш да помисля. Обикновено винаги съм някъде и умът ми е зает с друго. Просто рядко оставам сам.-опитах се да и обясня.

 

Тя кимна.

-Не съм част от твоя свят, но разбирам. Защо не си казал на Скутър как се чувстваш?

 

-Защото той за разлика от теб няма да разбере. На него едва ли му пука как се чувствам, колко съм изморен и колко ми е писнало всичко. В началото като че ли му пукаше, но след като станах неговата машина за пари вече не. Пука му само за многото хиляди, които ще бъдат преведени в сметката му.

 

 

Кид ме гледаше тъжно.

-Това е наистина гадно. А така ли се държи и с другите изпълнители?

 

 

-Все още не, защото са нови и с бавни стъпки навлизат в бизнеса. Като цяло аз им помагам, тоест моята слава. Не мисля, че някои от тях биха били забелязани ако световната звезда Джъстин Бийбър не дружи с тях, феновете гледат клиповете им, защото аз участвам в тях, свалят песните им защото са дует с мен. И така без да го съзнават моите фенове стават и техни. Скутър е добър в това, може би вече един от най-добрите в бизнеса. А колко беше смотан, когато го срещнах за първи път.

 

-Дам, наистина изглеждаше такъв.-Кид отбеляза.-Ами майка ти? Защо не кажеш на нея, тя не може ли да направи нещо?

 

-Майка ми? Тя си мисли, че изживявам мечтата си, смята, че съм щастлив и правя това, което обичам. Тя направи толкова за мен. Ако и кажа истината това ще я съсипе, не искам да страда. Обичам я твърде много, за да и разваля представите. А и тя си е в Канада, намери си работа, животът и си върви нормално.

-Това е много мило от твоя страна, но така ти страдаш.-тъжно каза Кид.- Предполагам, че не можеш просто така да се откажеш.

Поклатих глава.

-Не разбира се. Скутър не би ми позволил. Никога не би се отказал от машината си за пари. Ще направи всичко, за да ме задържи. Като се замисля се сещам за една случка. Ако искаш мога да ти я разкажа, имам предвид ако няма да от отегча.

Кид кимна и се усмихна.

 

 

-Преди време, може би около година, вече не помня. Нещата бяха излезли извън контрол и не можех повече. Поканих Скутър в нас, за да си поговорим и да му кажа какво бях решил. Той дойде и аз започнах да му обяснявам колко съм нещастен, колко ми липсва семейството и приятелите от Канада, колко ми е омръзнало всичко. Казах му, че смятам да се откажа от славата и отново да стана нормален. Той много се ядоса и се развика. Каза ми много неща от рода на как може да му причиня нещо такова, как може да се отказвам точно сега, когато съм на върха, само загубеняците се били отказвали, страхливците. Ако не бил той съм щял още да живея в мизерния апартамент в Стратфорд, майка ми да работи на две места и едва да преживяваме. Едва ли не трябвало да съм му благодарен за това, което съм, благодарение на него живея в голяма къща, имам всичко, което поискам, майка ми също. И още какво ли не. Спрях да го слушам. Накрая каза, че за нищо на света няма да зарежа кариерата си и че съм му задължен, нямам право да се отказвам, бля…бля…бля. Завърши с: „Мисля, че се разбрахме приятел.” Разроши косата ми и си тръгна. И оттогава не съм повдигал темата, защото щеше да се ядоса и да ми надуе главата. А да и от този ден Скутър направи графика ми още по-натоварен, за да нямам време да мисля за глупости. Това бяха точните му думи. След като изрекох всичко това си поех въздух. По едно време се усетих да говоря доста разпалено.

 

Кид вървеше до мен, като не отделяше поглед от лицето ми. Гледаше ме тъжно, съжаляваше ме. Супер, мразех това. Този тъжен поглед в очите и.

 

-Не ме гледай така.-помолих я.

Тя отклони погледа си и бузите и почервеняха.

 

 

-Съжалявам. Знам, че не искаш съжаление, но просто наистина ми е гадно за теб, защото не го заслужаваш. Ти си прекрасен човек, а това, което ти се случва е нечестно и самият факт, че не може да го промениш ме ядосва.

 

 

Повдигнах рамене.

-Това е цената на славата. –отвърнах и простичко.

 

 

 

Trust Issues (шеста част)

 

След като оставихме китарата вървяхме безцелно по тротоара.

 

-Къде да отидем първо?-попита и се замисли.-Кое е мястото, което винаги си искал да посетиш, но по една или друга причина не ти позволяват?

 

 

Сега аз се замислих. Нямаше толкова много места, които бих искал да посетя. И тогава се сетих.

-Mcdonalds. Забранено ми е да ям оттам, защото храната е вредна и мазна и от нея се напълнява…

 

 

-А никой не харесва дебелите звезди.-довърши тя.

-Да.

-Чудесно, значи отиваме там.-плесна весело с ръце.

 

 

Оказа се, че Mcdonalds се намира доста близо до улицата, по която вървяхме. Градчето, в което се намирахме не беше особено голямо и като цяло всичко бе наблизо. Напомняше ми на родния ми град Стратфорд, той също не бе много голям, почти всички се познаваха. Откога не се бях прибирал у дома. Просто нямаше време. Всяка една свободна секунда бях зает. Изнасях концерти, посещавах болни, срещах се с фенове, раздавах автографи, ходех по интервюта, на партита, награди. Може би почивах общо около 5-6 дни в целия месец. И тези дни прекарвах в голямата си къща в Л.А., но не сам. Винаги някой от така наречените ми приятели се отбиваше да види как съм, какво правя. Само ми досаждаха, а аз исках да остана сам. Дори присъствието на майка ми ме дразнеше. Тя като цяло си стоеше в Канада и много рядко вече идваше да ме вижда по простата причина, че аз рядко си бях в нас. Но когато имах концерти в родната ми страна винаги идваше и успяваше да ме измъкне от Скутър, от феновете и всичко останало и да ми даде време да съм сам, на спокойствие, далеч от шума. Тя ме разбираше, но не знаеше за наркотиците, не знаеше колко мразех вече всичко. Вярваше, че изживявам мечтата си, че съм щастлив и всичко е наред. Скутър и казваше това. Аз от своя страна не исках да развалям илюзията и. И докато бях потънал в мисли, често ми се случва напоследък бяхме стигнали. Влязохме през големите врати и миризмата на пържено ме лъхна. От кога не бях посещавал това място.

-Какво ще искате?-момчето на касата ни попита. Огледах какво предлагат.

Можех да чуя дори как коремът ми къркори сякаш не бях ял от дни, което си е така.

 

-Двоен чийзбургер, големи картофки, голяма кола, два доната, хапки, хммм…като се замисля още едни големи картофки и един пилешки сандвич, сладко-кисел сос, кетчуп, майонеза и май е това.-изрецитирах набързо.

 

 

Кид ме гледаше изумено, след това се засмя.

-Май някой е много гладен.-повдигна вежда и се обърна към момчето на касата.-Аз ще искам пилешки сандвич, големи картофки, голям ванилов шейк и шоколадов донат.

Момчето кимна и бързо набра всичко на компютъра си.

-Ще ви струва 30 долара.

Кимнах и извадих парите от джоба на дънките си. Подадох ги на момчето, което ги взе и прибра. Постави пред нас три табли и започна да слага храната върху тях. Боже беше толкова много. Дали не прекалих? Нееее, разбира се, че щях да успея да изям всичко. Седнахме на една по-отдалечена маса. Засега никой не ме беше познал, може би защото изглеждах различно.

 

-Това ще е интересно.-каза Кид и ме извади от мислите ми.

-Нима смяташ, че няма да успея?-повдигнах вежда.

 

Тя се засмя.

-Забравих кой седи срещу мен. Все пак ти си Джъстин Бийбър, може да направиш всичко и естествено, че малко храна не би ти се опълчила.

 

 

Аз също леко се засмях, но съвсем леко. Започнахме да ядем или по-скоро аз започнах да се наслаждавам на храната. Боже, беше толкова вкусно. Бях разкъсан между това да ям бързо, защото умирах от глад или да ям бавно и да се наслаждавам, защото не се знаеше кога пак ще ми се отдаде такава възможност. Гладът надделя. През цялото време не си говорехме почти, защото бяхме заети. Кид свърши с яденето преди мен и се облегна на стола, започна да разглежда наоколо, а след това погледна мен. Не сваляше очи. Малко странно, но в момента не ми пукаше особено. След няколко минути и аз бях изял всичко.

-Ти успя.-отбеляза тя.

 

 

-Нима си се съмнявала?-повдигнах вежда и отпих от колата си.

 

 

Тя просто вдигна ръце.

 

 

-Аз обаче съм изненадам, че ти успя. Обикновено момичетата, които ме заобикалят са обсебени от външността си, дори ядат по-малко от мен, постоянно ходят на фитнес или тренират, за да слаби. Никога не биха си помислили да изядат толкова много храна, защото нали знаеш калории.-засмях се.-Хубаво е да видиш някой нормално хранещ се.

Тя също се засмя.

-Всички ли са такива? Дори Деми Ловато?

-Особено тя. Покрай кризата и и влизането в клиника наддаде доста, а това е недопустимо за хората от този свят. След като излезе веднага започна да тренира, да се храни „здравословно”. И не защото тя го иска, всъщност съм си говорил няколко пъти с нея и тя сподели, че се харесва каквато е, но екипът и я притиска да отслабне, защото една звезда не може да бъде дебела. Макар че съм сигурен, че тя понякога кръшка. Колкото и добри да са хората от екипа и не могат да я следят през целия ден, затова в моментите на усамотения обича да яде шоколад и всякакви вредни неща.

Кид попиваше всяка дума, която изричах.

-Нима я познаваш толкова?

 

-Не толкова добре. Но и двамата предполагам споделяме едни и същи виждания. Имам предвид, че и тя е имала други очаквания, тя също мрази сегашния си живот, но и тя като мен няма особено голям избор.

 

 

-Това е толкова яко.-възкликна и после се усети.-Не това, че мразите живота си, а това, че я познаваш.

-Познавам много известни личности. Списъкът е дълъг.-повдигнах рамене.

Кид доизпи шейка си и го сложи при другите хартийки в таблата.

 

-Ами ако искаш да не губим време и да тръгваме.-предложи.

Кимнах и станах. Взех двете табли и ги изхвърлих в кошчето, Кид направи същото със своята. Излязохме от Mcdonalds и тръгнахме да вървим по тротоара. Нямах никаква идея къде отиваме.